Да, наистина ми хареса много, дори ми дойде муза от филма.

Трилър, Криминале и Драма мисля, че беше.
Все още не съм го гледала!
Исках просто да получа някакви мнения, но явно никой не го е гледал.

Дано да е добра!

Как си?

Някой гледал ли е Fallen?

Страхотно е, Иви! Браво! 

Не.
Казанлък?

Да.
15?

Не.

Здравейте

Ето следващата част, последната.  Дано да ви е харесала, или поне на малкото читатели, които имаше.

http://www.youtube.com/watch?v=rLLzkLO8Sh4

http://www.youtube.com/watch?v=wwCykGDEp7M

Вървях по плажа, бях замислен, омагьосан, бялата риза просто се вееше леко от вятъра, мисля, че предстоеше буря. Морето бе толкова бурно, сякаш тъгуваше за някой. Сякаш страдаше. Бе самотно, сякаш искаше компания. Бе му омръзнало да е само. Не се виждаха и кораби, нито лодки, пълна пустош.
Вървях по брега, а леко студената вода галеше нозете ми и отмиваше пясъка по тях.
Поглднах нагоре към онова пиано и я видях. Какво правеше, по това време тя никога не ходеше там. Погледнах я, а тя се обърна и ме видя. Стоеше там, не знаех защо, но нещо се носеше във въздуха, беше толкова неспокойно, толкова напрегнато. Изведнъж тя започна да троши пианото. Беше като обезомяла. Веднага побягнах нагоре без дори и да се замисля, трябваше да я спра.

Троших пианото, исках да го направя на малки парчета, не го исках повече. Беше достатъчно, всичко това бе грешка да го оставя на този хълм, още преди 3 години трябваше да го изхвърля и строша. Чух мъжки глас, който идваше от далечината, това беше той, онова момче от днес сутринта. Какво искаше от мен, отново ли искаше да ме срещне.
-Какво правиш? –извика той и ме хвана за ръката. Изглеждаше уплашен.
-Пусни ме, Лео! –опитах се да се измъкна от ръката му, но той бе доста силен и не успях. Бях ядосана и наранена. Имах нужда от някого, но всъщност нямах никого, дори и себе си. Сякаш се бях изгубила някъде из нотите на мелодията, която свирих всяка сутрин. Изведнъж усетих как той ме дръпна и сплете устни с моите. Бяха толкова нежни, толкова топли, чувствах, че те са ми като дом, дом който бях изгубила преди 3 години. Просто се оставих в ръцето му. След малко се отделихме един от друг, аз го гледах в очите, те бяха прекрасни, толкова красиви, сякаш потъвах в тях без дори да усетя как отново целувах устните му.
-Ела! –хвана ме за ръката и ме поведе на някъде. Вървях ме, докато накрая не стигнахме в дома му, сякаш бях упоена, подчинявах се на всяка негова дума. Не знаех какво става.
-Седни, ще ти донеса нещо за да се успокоиш малко. –усмихна се, не бях забелязала колко е мил. Имаше доста снимки в къщата му, затова започнах да ги разглеждам. Изглеждаше наистина нащслив на тези фотографии. След около 5 минути се върна.
-Заповядай!- подаде ми чаша топъл шоколад, може би точно от това имах нужда, добра компания и нещо топло. Взех чашата и се настаних удобно на канапето, беше ми уютно. Разказах му цялата си история, а той просто ме слушаше.
-Съжалявам!- каза той, а аз испитах огромно желание да го целуна, умирах за да една негова целувка точно сега, затова просто се приближих и целунах устните му. Усетих как ръцето му вече играеха по моето тяло, но как бе станало това не усетих, те просто танцуваха. От тази нощ нататъка нищо нямаше да е същото. Всичко щеше да се преобърна за добро или за лошо. Бях заспала в прегръдките му, но всяко хубаво нещо имаше своя край. Станах от леглото и взех дрехите си, видях лист и химикал, на листа нямаше нищо за това просто го грабнах и отидох навън.

Сутринта щом се събудих не чъвах онзи звък, който всяка сутрин чувах. Нямаше го, помня че тя бе заспала в прегръдките ми, но и нея в тях я нямаше. Облякох се и излязох на вън. Отново не знаех името, дори не знаех как да викам, погледнах нагоре, но и на хълма я нямаше, затова побягнах към морето. Видях парче от роклята й и просто побягнах, точно до него до една от скалите бе затиснат между тях един лист. Взех листа и се огледах за нея, но никъде не я видях.
Отворих листа и започнах да чета какво пишеше в него.

„Съжалявам, за начина по който си тръгвам от теб. Съжалявам, че не можах да ти го кажа, но просто силата ми се изпари, вече я няма. Страхувам се от това, което се случи с теб и мен, не искам да те нараня, но се налага да го направя. Три години, не знаех какво е да се усмихнеш пред друг, освен пред себе си, но с теб се усмихнах. Не мога да се сбогувам с хората, затова ме извини. По-лесно бе да го напиша, не съм го чела и дори не знам какво би звучало всичко. Не знам как би го приел и дори може би това ти се струва невъзмножно, но само за ден се влюбих в теб, както и ти в мен и това си личеше. Знам, че ще остана най-голямата ти грешка, но и най-сладкото нещо. Вереятно дори ще ме намразиш, но вече това няма да има значение, защото дори и така ти няма да можеш да върнеш времето. Не знаеше нищо за мен, за миналото ми, нищо, но въпреки това просто бе с мен. Благодаря ти, единствения, който не ме съдеше бе ти.
Лео щом четеш това вероятно съм някъде издълбините на морето заспала във вечния си сън. Дори и да ме намериш няма да можеш да ме събудиш с целувка, за това просто ме пусни да си отида.
Да бъда с теб бе все едно да свирех на пиано, но вместо пръстите ми да се движеха по клавишите, чувствата ми се двужеха по кръвта ми, да те целувам бе сякаш да свиря онази мелодия, толкова красива е нежна, сякаш я повтарях отново и отново и никога не ми омръзваше. Да те обичам, дори и за ден бе като да я слушам, започваше и никога не знаех къде ще свърши, защото тя нямаше край. ”

• Вечно твоя: Мелиса. ”

-Аз също те обичам Мелиса! – изрекох тези думи, с толкова болка. Тя си бе тръгнала завинаги. Бе си отишла. Болеше, но все щеше да мине. Времето лекуваше. Постоях около няколко часа на плажа и се прибрах, извадих един сак и започнах да слагам дрехи в него, снимки, а писмото го сложих в горното джобче на ризата си. Взех сака и излязох от къщата, трябваше ми време, едва ли ако бях останал тук щях да я забравя и да нямаля болката. Затова просто тръгнах, макар да вървях без посока, все някъде щях да стигна.

Да.
Най-добрият кум?

На мен също не ми харесва, поредната история за алкохол, цигари и секс!
Светът не се върти около това, предполагам го знаете!