Кой гледа мача?

Нещо ново, което съм крайно решена да довърша.

I

• Имало едно време едно малко селце, което ,незнайно как, се сдобило с титлата градче. Та това малко градче било сгушено и даже смачкано в пустините на Австралия. Хепи. Градчето Хепи. А защо Хепи? В това градче хората живеели щастливо. Прекалено щастливо. Цялата сладникавост на щастието се разнасяла от ветровете в цялата пустиня и привличала малкото скитници. Нямало разправии, нямало междусъседски войни, нямало интриги,но нямало и любов. Женените били щастливи, но не й влюбени. Сякаш били хипнотизирани от цялото това излишно щастие, което пускало завеса пред очите им. Правело ги слепи са любовта. Децата били плод на щастието, не на любовта. Но скоро това щяло да се промени, скоро мириса на щастие щал да бъде заменен с тази на любов, но с любовта идва и болката, а с болкато - безнадеждността.

  ***

  Една странно гореща сутрин задуха странно студен вятър. Още всички спяха. Всички освен собственика на единствено ресторантче в града. Микаил. Но всички му викаха Мики. Пъстрите му очи светеха като въглени върху мургавата му кожа. Тънките червени устни, които изписваха черта по лицето мъ, му придаваха сериозен, даже страшен, вид. Късата му кестенява коса беше отметната назад и две-три стръкчета сърчаха отгоре. Беше на 22. Заведението, което притежаваше беше като оазис в пустинята. Ярко жълтия цвят, в който беше боядисана дразнеше, но привличаше хората. Както всяка сутрин, той сега чистеше за малкото клинти, които ще го посетят. Той излезе с кофа вода в ръка и тъкмо, когато я изливаше на хоризонта видя приближаваща фигура размазана от маранята. Жена, доколкото можеше да различи. Черната й дреха лъщеше с пълна сила от горещината.
  - Извинете, това ли Хепи? - попита го тя с усмивка. Толкова лъчезарано и толкова щастлива. Микаил познаваше щастието, но изпита нещо повече от вида на снежно бялото й лице, върху което изпъкваха плътните й червени устни.
  - Д..д..да. - заеква той.
  - А къде е кметството? Господин кмета знае за пристигането ми и бързам да ми покаже къщата ми.
  Попитаният повдига пръст към една висока сграда, издигаща се много над другите.
  - Благодаря! - отговаря тя и го дарява с най-красивата си усмивка, а онова ново чувство, неопределено, не го напуска. Но той решава да го игнорира, нали е щастлив.

Аз обичам всички песни на Dev, с малки изключения.

Обожавам песента в подписа ти.