некст. 

Ето още едно..

Непознати улици
с непознати пътища.
Търся себе си из страната на любовта.
Въпроси изникват пред мен,
малки тайни, които не знам,
дали някой обича ме,
или живея в измислен свят!?
Няма да бъда с теб,
наричай ме както си щеш,
аз ще бъда друг сега,
защото няма полза от любовта!!!

Наближаваше средата на лятото, когато срещнах Доналд Шимода. Летях от четири години, а не се бях натъквал на пилот, който да върши същото като мен: да лети с вятъра от град на град и да разхожда с допотопния биплан пътници срещу три долара за десет минути във въздуха.
Един ден обаче, точно на север от Ферис, щата Илинойс, погледнах от кабината на биплана и съгледах стар “Травъл Еър 4000”, златистобял, кацнал, моля ви се, насред лимонено-изумруденото сено.
Живея като волна птица, но понякога ми става самотно. Та видях биплана, помислих-помислих и реших, че няма да ми навреди, ако спра. Дърпам дросела назад, завъртам в кръг кормилото и ние с биплана се понасяме на една страна към земята. Вятър в елероните, нежният приятен звук – бавното “пук-пук” на стария двигател, завъртял витлото. Надявам очилата, за да виждам по-добре къде се приземявам. Царевицата – зеленолистна джунгла – поклаща със съсък стебла под мен, изтраква ограда и после – току-що окосено сено, докъдето поглед стига. Пак дърпам лоста, завъртам кормилото, правя прекрасно малко кръгче над земята, сеното вече докосва колесника, после – познатият спокоен удар на колелата о твърда почва. Бавно, все по-бавно, сетне внезапен взрив от шум и мощ, та да отида при другия самолет и да спра. Дърпам назад дросела, изключвам двигателя, витлото се завърта още няколко пъти с едва доловимото “клак-клак” – за да застине в ненарушаваната от нищо юлска тишина.
Пилотът на другия самолет седеше в сеното, опрял гръб и лявото колело на самолета, и ме наблюдаваше.
Половин минута и аз го наблюдавах, загледан в тайнството на неговото спокойствие. Лично аз нямаше да си седя мирно и кротко, ако на полето при мен кацнеше друг самолет и спреше на някакви си десетина метра. Кимнах – и аз не знам защо, но човекът ми беше симпатичен.
- Видя ми се самотен – рекох аз през разстоянието, което ни делеше.
- Ти също.
- Не искам да ти преча. Ако съм излишен, си продължавам нататък.
- Не, не ми пречиш. Чаках те.
При тия думи се усмихнах.
- Извинявай, че закъснях.
- Няма нищо.
Махнах шлема и очилата, излязох от кабината и скочих на земята. Приятно е да я усетиш под нозете си, ако си летял час-два с биплана.
- Дано обичаш шунка и сирене – каза ми мъжът. – Шунка, сирене и може би една мравка.
Никакво ръкостискане, никакво представяне.
Човекът не беше едър. Коса до раменете, по-черна и от гумата на колесника, на който се бе облегнал. Очи, тъмни като на ястреб, каквито харесвам у приятел, но у другите ме смущават. Мъжът може би бе изявен каратист, тръгнал да показва майсторлъка си с неговото сдържано насилие.
Приех сандвича и чашата от термос, напълнена с вода.
- Та кой си ти? – попитах аз. – От години возя със самолета пътници, но не съм виждал над ливадите друг гастрольор.
- Не ставам, кажи-речи, за нищо друго – оповестява той доста щастлив. – Тук-там поправям нещо, запоявам, безделнича по малко, ремонтирам трактори, заседя ли се дълго на едно място, и почват неприятностите. Затова потегнах самолета и сега също разкарвам пътници.
- Какви трактори?
Още от малък съм направо луд по дизеловите.
- Най-различни, главно дизелови, осмици и деветки. Но за кратко, в Охайо.
- Дизелови деветки ли! Не ти трябва къща! Двойно съединение, първа предавка, и ще отместят и планина!
- Има по-лесни начини да отместиш планина – подсмихва се той за десета от секундата.
Облягам се за малко на долното крило на самолета му и се взирам в мъжа. Игра на светлината... беше ми трудно да го разгледам отблизо. Около главата му сякаш имаше светлина, която малко по малко гаснеше, за да се превърне в лека сребриста мъглица.
- Защо ме гледаш така? – попита ме непознатият.
- Какви неприятности си имал?
- А, не е болка за умиране. Напоследък предпочитам да не се задържам на едно място, точно като теб.
Взех си сандвича и обиколих самолета на мъжа. Беше изработка хиляда деветстотин двайсет и осма, най-много двайсет и девета година, по него нямаше и драскотина. Заводите не произвеждат такива новички самолети, кацнали насред сеното. Най-малко двайсет пласта нанесен на ръка бутарат, боя като огледало, лъснала върху дървения скелет на тая чудесия. “Дон”, написано със староанглийски шрифт и златен станиол току под кабината, а върху поставката за картата се мъдри регистрацията: “Д. У. Шимода”. Уредите също са нови-новенички, оригинални летателни уреди от двайсет и осма година. Покрити с лак дъбови ръчка за управление и кормило, дросел, ръчка за регулиране състава на горивото, отляво запалка за двигателя. Вече няма да видите такива запалки, дори в най-потегнатите антики. Нито една драскотинка, ни едно петънце върху тапицерията, нито капчица смазка върху кожуха. Нито една сламчица върху пода в кабината, сякаш машината изобщо не е летяла, а е изникнала на това място през дупка във времето отпреди половин век. Усещам как ме побиват ледени тръпки.

Чел съм я , страхотна е!

Станало е много хубаво и това се постига с помощта на римите,знам това защото имам издадена стихосбирка
Продължавай в същия дух![/b]

Мерси.

До някъде ми хареса! Надявам се,че няма да ми се обидиш,като съм написал това,но нали все пак да си изкажем личното си мнение.!! Има много римуващи се думи и те провалят смисъла на цялото стихотворение,ако е такова де! Разбира се в стиховете римата трябва да присъства,но да се формулира по друг начин.Дано не се обидиш от това,иначе като замисъл е добро!
Хареса ми!.

Мерси.

Страх ме е да се влюбя,
страх ме е от любовта,
страх ме е отново да не я загубя,
като опитам сладостта на любовта.

Дали някой ден ще вникна в нейното сърце!?
Дали този ден ще дойде?
Да бъде тя част от мен
и вече да не шепна ''Сбогом''

Къде е любовта сега?
Къде е тази моя слабост?
Дори и да обичам на шега,
никога няма да опитам от вълшебната ù сладост.

Мнения?

и аз така. + Капан за родители.