Анджелика_ благодаря ти!   

happy_time_day благодаря ти!     Приемам забележката и ще опитам да го поправя, ако успея. 

Привет!     Дойде ми някаква муза и се опитах да напиша нещо. Това е първият ми опит. Приемам всякакви критики и мнения. Целувки.  

Тя изтича в банята разплакана. Извади скритото под шкафа ножче и го погледна през сълзи. Надигна дългите ръкави и вряза острието в китката си. Изпита облекчение. Сякаш току що взе поредната блаженна  доза наркотик. Сякаш това притъпи „другата” болка. Болката от думите. Болката която изпитваше постоянно и поради тази болка китките и бяха белязани. Белязани от хилядите думи, на които тя не посмя да отвърне и ги преглътна трудно. От китките ѝ бликна кръв. Може би този път прекали. Взе повече от една „доза”. Изпита болка, но не можа да спре. Продължи с по-големи и по-дълбоки разрези. Започна да чувства немощ. Сякаш вече бе безпомощна срещу целия свят. Легна на пода. Опита да стaне. Не успя. Отново се озова на земята. Струйки кръв се стичаха от китките ѝ. Замисли се дали ще умре и ако това се случи как ще реагират останалите. Следващите секунди за нея бяха като минути. Изплуваха мисли. „Дали ще съжаляват за всичко, което ми сториха? Или може би ще им е по-добре без мен...” Изпадна в безсъзнание. Родителите ѝ започнаха да удрят по вратата и да викат името ѝ, но тя не отвръщаше. Разбиха вратата и останаха безмълвни. Тяхната единствена дъщеря лежи на пода обляна в кръв, в безсъзнание. Майка ѝ започна да вика, а баща ѝ се обади на бърза помощ…

                    *    *    *

Светлина. Тя отваря очи и не може да разбере дали е в рая или все още не е успяла да достигне до там. Разтърква очи и осъзнава, че е в болницата. „На косъм беше, но ще се оправи..” дочува от коридора. Влизат родителите ѝ.  Питат я: „Защо?”, но тя не отговаря. Лежи безмълвно и размишлява: „Дали нещо ще се промени сега? Държанието и думите на останалите? Може би..”

                    *    *    *

Мрачен пейзаж. Разплакани хора облечени в черно. Погребение. Тя не издържа на странните погледи и странни прякори, които ѝ подмятаха. Опита отново. Този път се получи. Успя да потегли. Но дали към рая или към ада? Където и да е, може би там ще ѝ бъде по-добре. Може би..

Думите нараняват. Преди да кажем нещо лошо, трябва да се замислим дали сме единствените, които казват това на точно този човек. Той може да е вече огорчен от останалите и да търси капка подкрепа у нас, а ние му отвръщаме по същия начин.
Трябва да се поставим на негово място и да помислим дали се държим правилно към хората.