Знам, че частта е късичка, но мога да пусна още една днес. Надявам се да ви хареса!

Една седмица по-късно.:
- Чао Стейс. Ще ми липсваш!- проплаках аз. Бяхме на летището и със семейството ми изпращахме Стейси.
- И ти на мен Мег. Ще се чуваме възможно най- често. Обещавам!!
- Добре. – усмихнах се през сълзи аз. – Може някой път да дойда да те видя!
- Ще се радвам!
- Хайде момичета. Побързайте със сбогуването. Самолетът излита след половин час. – провикна се баща ни.
След тези думи Стейси се взе куфарите, и тръгна към гишето, където трябваше да се чекира.
Пътят от летищтето обратно към къщи премина в мълчние. Когато се прибрахме се качих веднага в стаята си и се загледах през прозореца. Имаше хубава гледака към парка отсреща. Живеехме в Бъфало. Не е лошо.. просто е еднообазно. Отдавна имам желанието да замина някъде и мисля, че сега е моментът. Тук вече нищо не ме задържа, след като Стейси замина за Станфорд.

Задравeйте. Това е първата ми история и се надявам да я харесате. Приемам всякакви мнения и критики. Ако се хареса ще я продължа.

-Да, да, да, по дяволите, да!!- крещеше Стейси и подскачаше из стаята. Туко-що беше получила писмено известие за това, че е приета в Станфордския университет.
-Какво? Не се ли радваш за мен?- попита ме тя. Разбирасе че се радвах. Радвах се и още как, но в този момент единственото което можех да направя бе да седя и бавно да гледам как си отива, започва свой собвствен живот.
-Разбирасе че се радвам. Та ти положи толкова усилия. Заслужаваш го!- казах и аз.
-Точно това исках да чуя Мег!-отвърна тя и се хвърли на врата ми.
-Знаеш че за мен ти си най-важна нали?- погледна ме тя с нацупени устнички. Тук вече се засмях.
-Знам естествено! Хайде сега отивай си в стаята и реши какво ще вземеш от нея със себе си, заминаваш за цял семестър все пак. А и както разбрах с месец по-рано от останалите студенти.
- Да точно така! Можеш ли да повярваш?! Приели са ме на подготвителния курс!- и с тези думи тя излезе от стаята.
Стейси е моята по- малка сестра. Разликата помежду ни не е голяма - само 2 години. През последните 2 години тя беше единсвената ми упора след като гаджето ми почина в катастрофа. Никой освен нея не разбираше болката ми. Тя се бе превърнала в единственото ми семейство. Майка ни и баща ни рядко се занимаваха с нас. Даваха ни всичко необходимо за да не се чувстваме различни от останалите деца на нашата възраст, но не ни даваха най - важното - обич, упора, подкрепа. А ние от това се нуждаехме най – много.
Сега след като Стейси беше приета в Станфорд, аз оставах сама. Напълно сама.
-Ей, Мег може ли да взема лилавата ти рокля? Моля!-провикна се тя.
-Да разбирасе! Само че я носи самко когато поводът е наистина важен. Знаеш какво значи тя за мен, нали?
-Знам! И ти обещавам, че докато не Го намеря няма да я облека!

Историята на тази лилава рокла беше наистина дълга. Баба ми я подари когато бях все още 10 годишна. Даде ми я с думите „Облечи я когато го намериш”. Тогава нямах ни най-малка представа какво искаше да каже тя, но виждах колко красива е роклята. Дълга е до земята, без презрамки. Малко под бюста има нещо като колан обсипан с много мънички камъчета. Наистина красива. След време разбрах смисът на думите и. Когато станах на 16 се запознах с едно момче. Казваше се Стивън. Бързо си допаднахме и станахме приятели. Но след време от това приятелство се заформи нещо много повече. Аз бях наистина влюбена в него.. и го обичах както и той мен. След близо две годишна връзка без почти никви проблеми аз знаех, че е... Той. На бала за завършването на учебната година облякох роклята и тя ми пасна идеално. Беше незабравима вечер! След като се разделихме към два през нощта аз се качих на колата си и се прибрах вкъщи, а той тръгна пеша – живееше на около 5 минути път от училището. Но на купона не всички се бяха забавлявали като нас и повечето бяха пили наистина много. И така през тази ужасна нощ той беше блъснат.. от наш съученик. Не успя да уцелее след инцидента. Бях смазана и само Стейси разбираше болкта ми макар да беша по-малка от мен. Останалите ми приятели ме гледаха с неприкрито съжаление в очите, което аз не можех да понасям. Така постепенно се учуждихме и ми остана само Стейс.
Надявах се давайки и роклята тя да я облече само когато наистина изпита истинската любов.. като мен.
-Меган, Стейси идвайте на вечеря провикна се майка ни.