...Mая избра времето за разпускане да използва пълноценно и реши да се обади на Алекс. Тя бе най - добрата и приятелка, и колкото и странно да е, живееха точно в един град след преместването. С нея спокойно можеше да споделя чувствата си, да пита за някой и друг съвет и то на български. Това беше голяма облекчение, защото на английски беше доста трудно да се изкаже напълно, все нещо не беше наред и на хората не им беше лесно да я разберат.
Както и да е, Ми звънна  на Алекс по телефона и се уговориха да се срещнат в едно малко кафене в центъра на Лондон, където двете ходиха доста често. Не след дълго Мая беше съвсем готова и вече имаше време да си помисли за всичко. За тайнственото момче и думите му, за приятелите, който бе изоставила в България и за още куп неща. Тя взе чантата си и излезе от новия си дом с бърза крачка. Всичко в него и напомняше за болката и носталгията, която изпитваше в началото на идването си. Не че в момента не изпитваше същото - просто беше притъпено...

"...Сиво ежедневие...Забързани за работа хора...Преминаващи незапомнени коли...Всичко изглежда толкова мрачно, неприветливо. Може би, защото ваканция имат само учениците, а другите хора все още са вечно заети." - Мая отново писа в уебсайта си, но този път през телефона, който и беше подарък за рождения ден. Майка и си мислеше, че с подаръци ще я накара да не се чувства по този начин. "Ах, колко греши!" - мислеше си Ми и бързаше към центъра.
И там не бе по-различно. Отново беше някак сиво, просто нямаше много хора по улиците и в магазините.Затова можеше да се каже, че всичко е по-скоро безлично, по-скоро бяло.
Двете приятелки се срещнаха пред кафето. И двете бяха дошли в едно и също време. Влязоха вътре, като започнаха разговорите още преди да седнат. Навън беше студено, затова не бяха започнали оттам. Вначалото всичко беше неформално и просто ей-така. После Мая започна да разказва за момчето. Как един съвсем обикновен тъжен ден си бе вървяла по коридорите в училище. Едно момче я беше спряло с думите "Видях те в съня си..." и това не беше поредната момчешка изцепка, а бе изказано с изключителна сериозност и нотка на страх. След това той просто бе изчезнал. Странното - беше и го казал на родния и език...

...Алекс не можеше да повярва. Мислеше си, че е било просто шега. Но за нещастие далеч не бе така...
Мая отново минаваше по самотните улици на центъра, този път в различна посока. Тя въобще не си и помисляше да отива в новата къща, която беше тъй подтискаща. Не, тя се запътваше към голямата библиотека. Поне там може би щеше да се разтовари от насъбралите се чувства. Може би пък щеше да го срещне отново. Ми отиваше по-скоро заради втората причина. "Да го видя в библиотеката е по-вероятно от това да го видя вкъщи, нали?"-мислеше си тя по пътя.
Ето, че вече наближаваше величествената сграда. В онзи момент тя беше единственото и укритие от жестокия свят.
Вътре беше топло и уютно. Във въздуха се носеше приятният аромат на канела, напомнящ и за вечер, в която цялото семейство се събира и празнува Коледа. Мирисът на хартията от старите книги я омайваше така хубаво. Тя за миг забравяше проблемите и позволяваше щастието да я обладае изцяло. Ми се чувстваше защитена от всичко.
Тя взе книга от високия рафт до себе си и се зачете. Знаеше точно коя е книгата и до коя страница е стигнала.
Точно тогава тя чу шепот...

-Какво четеш? - Питаше тайнственият глас.
Мая се обърна и го видя. Него. Момчето, което искаше да срещне. С него се чувстваше някак неспокойна, но завършена и защитена. "Глупости!-помисли си тя-Та аз дори не го познавам!".Реши, че трябва да отговори на въпроса, въпреки, че той беше зададен преди около минута. Вместо това обаче зададе нов:
-Познавам ли те?
-Нямаш идея колко добре- каза той загадъчно-Аз съм Аш. Ти си Мая. Беше ми приятно да се запознаем.А сега... Би ли ми казала защо те сънувах?
Ето и въпроса... Ми не я интересуваше откъде момчето знаеше името и. Интересуваше я последното казано. Тя го попита как така я е сънувал а той съвсем искрено отговори, че я е видял, говорил е с нея и тя самата му е казала името си и интересите си. Момичето не вярваше. Аш я убеждаваше като говореше за уебсайта и, приятелите и от България и още много други. Беше невероятно, беше странно и по свой начин романтично за двамата. Аш беше красиво момче с кестенява разрошена коса, чаровна усмивка и сладки лунички. Мая вече се влюбваше истински в него. И той остана възхитен от нея.
"Може би това е началото на нова любов" - написа момичето в сайта си след като се прибра...

...Новият ден настъпваше малко по малко. Аш отново сънуваше Ми. Този път тя също го сънуваше. Двамата можеха да си говорят чрез сънищата си. По време на разговора момчето изкара пръстен и я попита. Тя каза "да" без да се замисля - та нали беше сън!Така продължиха докато будилникът на момчето звънна. Мая го чу някак далечно, но все пак го долови. Струваше и се доста странно, но пък си говореха в съня си. Това само по себе си бе най-странното. Те просто го чувстваха, сякаш беше съвсем естествено. Сбогуваха се.
Аш се събуди. Чувстваше се добре, дори прекрасно. Беше открил момичето на живота си и всичко друго му се струваше тъй дребно... Той бе окрилен от едно неповторимо чувство - любовта. Скоро обаче заради нея щеше да бъде съсипан.
Ми се протегна. Не искаше да се събужда, но трябваше - майка и имаше рожден ден и трябваше малка подготовка.Момичео стана от леглото и напръсти отиде в кухнята. Там приготви празнична закуска - палачинки със сметана и шоколад. Щеше да я поднесе на майка си. Мая излезе на двора и се запъти към отсрещната къща - при тези мили хора беше скътала подаръка си. Докато преминаваше по улицата чу тътен....

...Тътенът прерасна в необяснимо дразнещ шум. Беше забързана кола, която за малко да блъсне момичето. Но тo я избегна на косъм. Изплашена до смърт, Мая побърза да вземе подаръка си и да се прибере възможно най-бързо.
Тя стигна до вкъщи и веднага влезе в стаята си, прегърна силно плюшеното си мече и започна да се утешава сама. Това беше много трудно, защото шокът бе наистина голям. Неусетно заспа в унеса на мислите за Аш, които отново бяха изместили всичко останало. Искаше да го види. Ми сънуваше, че той е пред нея. Момчето плачеше, а сълзите му се стичаха на малки поточета по лицето...

...Мая питаше и питаше какво е породило сълзите на Аш, а той само я гледаше с празни очи и продължаваше да плаче. "Защо?!" - крещеше той с всичка сила.

      Малко преди това

Момчето се събуди. Помислиси за любовта, която го караше да се чувства пълен и съвсем завършен. И точно, когато бе на върха на щастието сърцето му бе прорязано от остра болка.Тя не беше каква да е. Някакъв глас в главата му нашепваше "Мая е мъртва". Преди той би си казал "Що за глупости, да не би да участвам във фентъзи филм?", но този път знаеше, че е истина. Все пак се опитваше да се излъже, опитваше се да си мисли, че не е истина, но не можа да подведе самия себе си. С много мъки той пак заспа, за да има шанс да види момичето на живота си поне още веднъж. И я видя. Но не както бе искал. Тя беше някак прозрачна и безпределно красива. Дългите и рижави коси обрамчваха светлото и лице и закриваха част от него.Да. това беше душата и. Чиста като детска сълза тя се опитваше да рабере защо Аш плаче, но той така и не намери сили да и обясни, че е мъртва. Беше я блъснала кола. Същата кола, която тя мислеше, че е избегнала.
В този момент Мая лежеше на подгизналия от кръв път и животът малко по малко я напускаше. Аш веднага стана от леглото си и се запъти натам, макар и това да беше точно в другия край на Лондон...Откъде знаеше всичко? Отново го бе почувствал...

Аш нямаше да се качва на автобуса... Този превоз бе твърде бавен. За сметка на това той си имаше кола. Бързо се качи в купето й, вмъкна ключовете, запали и тръгна с бясна скорост. Не му пукаше дали ще го глобят, или пък ще го гонят ... Пукаше му единствено за Ми и за нейният живот.
Ето, че тук, за теб може би се получава объркване. Мислиш си: "Ама той нали знаеше, че Мая вече е мъртва??". Да, така е, но ако ти се беше случило същото, не би ли искал да е лъжа ?
За около петнайсетина минути той вече беше при нея, трафикът бе на негова страна. За жалост това време беше много за душата на клетото момиче. Тя не би могла да издържи.. Ничия душа не би могла. Ето защо Ми бе вече на теория мъртва...

... Щом идя всичко това, момчето изгуби ума и дума. Като че ли вече нищо не беше истинско за него. Той усети остра, пронизваща болка в сърцето, а след това и тялото му се разтърси...
Когато се събуди, Аш виждаше все непознати хора. Атмосферата бе някак неприятна - Усещаше се миризма на смърт. Да, това бе болница, в която много хора бяха изгубили живота си. Някой от смъртоносни болести, втори от инфаркти, а трети - просто защото е трябвало да бъде така. Нараненото момче все пак се престраши да попита за любимата си. Тя бе най-важна за него. Избра си един мъж с дълга престилка и оредяваща коса. Стори му се дружелюбен.
- Извинете, - щом чу гласът си, Аштън се изплаши. Звучеше толкова пресипнало и му костваше доста усилия да проговори отново - знаете ли нещо за Мая... За съжаление не си спомням другото и име.
- Съжалявам, не мога да ви кажа как е тя, заради състоянието ви. Ще разберете след като се възтановите от инфаркта ...

- Инфаркт ?! Не съм ли много млад за подобно нещо ?
- Това се случва значително рядко на млади хора, но все пак го има като заплаха. Преживели сте голям шок. Сега ще ви оставя да поотпочинете. - Докторът си отиде, като не остави Аш да зададе нов въпрос. Всъщност той не гореше от желание. Бе почти сигурен, че Ми не е жива, но какво му костваше да се увери (отново) ? Завит с болничните завивки, той се помъчи да заспи, но уви - не успя.
След неуспехът се залови да разглежда случилото се и да си обясни поне малко.
" Така...-каза си той- Говорих с Мая, но не беше като друг път (не, че тези "други пъти" бяха много). Тя изглеждаше някак прозрачна и чиста. След това някак разбрах, че е мъртва. Дали да вярвам на това ? - очите му се изпълниха със сълзи - Не, не може да е истина, докторите ще кажат най-добре - Щом си помисли това беше на ръба да заплаче. Спомни си какво му бе казал доктора. Явно Ми или е много зле или не е никак, за да крие от него ...

Скоро^^