The Hunger Games/ Игрите на глада <3

Коя?

От 90-те не мога да ти предложа филм, но защо не хвърлиш един поглед на "Първата любов на милионера", азитски, драма е, но е много хубав, може би е единствения, който по някакъв начин ме докосна и ме накара да пророня дори и една сълза.

Е, ти ще си спала.
Благодаря! 
Ти иначе как си? ^^

Здравейте

Светла.
Ка...?

Ето 2-рата част. Надявам се да ви хареса!

Изведнъж сините му, като небето очи ме погледнаха, а устните му заговориха.
-Приятелката ми също свиреше на виола, обожавах да я слушам как свири, заспивах и се събуждах с нейната музика. –говореше с такава любов, но и с болка, любовта му се усещаше във всяка нотка на гласа, а болката се виждаше в очите му.
-А сега? –попитах плаха аз, не знаех дали направих грешка, като попитах.
-Сега нищо! –постоя малко с сведена глава и изведнъж ме погледна.
-Всеки ден идвах ме тук, това беше нашето място! С всеки изминал ден се влюбвах все повече и повече в нея. –каза засмивайки се той. Определено нещо му тежеше.
-Днес не си тук с нея. Какво се е случило! –попитах аз, неотмествайки поглед от него.
-Бог си я взе обратно! Сякаш ми я прати точно когато имах нужда от нея, и си я взе когато вече не можех да живея без нея. –една сълза проблесна в окото му и падна по лицето,  което бе толкова красиво.
-Съжалявам много! Предполагам искам да останеш сам, все пак това е вашето място! –станах от скалата и тръгнах, когато неговия глас зазвъня, като песен в ушите ми.
-Остани! –каза той. Върнах се и седнах на по-близко разстояние до него. Макар зимата да идваше с всяка изминала секунда, с него сякаш не усещах времето.
-Каква е причината да свириш на този инструмент? –попита той и поглеждайки ме.
-Когато бях на осем родителите ми претърпяха инцидент. Майка ми свиреше на този инструмент, а баща ми свиреше на пиано. Обожавах да ги слушам, когато свириха заедно сякаш всичко друго изчезваше, бяха просто неописуеми. Знаех как се свири и на пиано, но него дядо го продаде, трябваха пари за да се покрият някои разходи, остана само виолата. За това сега свиря само на нея, свиря песни, които бяха любимите на майка ми. -замълчахме за минута.
-Съжалявам! –каза той и погледна към морето. –Тя свиреше на виола, тя бе всичко за нея. С такава лекота правеше всяка творба, бе просто вълшебно, но само за един миг всичко изчезна! –още една сълза се търкулна по бузата му. –Но Бог я взе и никога отнов няма да ми я върне! –задържа вниманието си към морето. Толкова красив, толкова мил, а носи толкова тъга, болка, вина и мъка. Не го познавах, не знаех името му, но сякаш неговата болка, за миф се бе превърнала и в моя. Гледах го как обвинява себе си, а не можех да направя нищо, а толкова исках да му помогна, но не знаех как, или знаех, но се страхувах. За това просто останах с него на онова място, гледайки към морето, чакащи  зимата да ни превземе на цяло.

Лека Софи и на мен ми бе приятно и теб Бог да те благослови.
Приятни сънища!   

В момента никоя, но всичките му песни са перфектни! 

Добре, няма проблем!   

За кафе