О и мен ме има в случката  Шегувам се.
За разказа накратко - хареса ми.Поприцип като видя толкова дълга творба и си викам "абе кво ша се занимавам да чета",ама сега го прочетох и не съжалявам.Все пак могат да се направят забележки,но като цяло е добре.

Звучи ми сякаш разказваш на някоя приятелка с кого си си писала вчера.
Не ми харесва.

тези
http://kaprizen.com/?img=1393589
http://kaprizen.com/?img=1393590
http://kaprizen.com/?img=1393591
http://kaprizen.com/?img=1393593
http://kaprizen.com/?img=1393594
http://kaprizen.com/?img=1393595
http://kaprizen.com/?img=1393596
http://kaprizen.com/?img=1393600
http://kaprizen.com/?img=1393602
http://kaprizen.com/?img=1393607
http://kaprizen.com/?img=1393608
http://kaprizen.com/?img=1393624
http://kaprizen.com/?img=1393623
http://kaprizen.com/?img=1393615
http://kaprizen.com/?img=1393622

това:

10 някъде

математика и биология  

Продължение няма.Тя умира и историята свършва.

ще поспя още малко ;д

кола

Имаше един мъж,беше висок слаб и красив.Нямаше как някоя жена да не го забележи.Походката му беше толкова нежна,но и толкова мъжествена.Погледа му беше пленяващ,затова аз не смеех да го погледна,страх ме беше че ще се влюбя,ала ще си остана само с любовта.Години наред той беше до мен,години наред бяхме двамата,ала като приятели.Когато той се усмихнеше имах чувството, че времето е спряло и сме само аз и той.Колко бях глупава тогава.Да избера пътя наситен с тъга,а не пътя на любовта.Нямах късмет с любовта,от самото начало тя ме отбягваше,но късно осъзнах че аз съм бягала от нея.Толкова ме е било страх да обичам,че накрая съм забравила какво е любов.Но не не беше така,обичах го,но този страх ме водеше.
Един ден валеше,обичах да гледам дъжда,той беше като сълзите които капят от очите ми всеки миг когато мислех за него.Толкова мразех че го обичам,ала обичта надделяваше.Нямах си никого на този свят,не исках и да имам,защото всички които обичах умираха и исках и аз със тях да умра.Но не,съдбата не беше отредила това за мен.
Когато страха изчезна,когато бях готова да му кажа че го обичам,той с усмивка на уста ми каза че ще се жени.Ах тази негова усмивка тя пак спря времето за мен,но заедно с времето и сърцето ми спря.Когато отворих очи първото нещо което видях беше едно момче,красиво и с усмивка която много добре си спомнях.Това беше неговата усмивка,но как ,да не би да бях върнала времето назад?!Бях се върнала в миналото ли? Не ,не бях!Врата се отвори и го видях,него любовта която ме поддържаше жива.Лицето му беше променено,беше леко състарен,но красотата му си личеше от далеч.И да читателю,това дете беше неговия син.Бяха минали 20 години от както не бях отваряла очи,от както времето спря за мен,ала то си е течало ли течало.Как не съм разбрала?Как може да "спиш" 20 години и накрая да помниш само последното нещо преди да "заспиш".
Той ми каза,че винаги е бил до мен и ме е чакал да се събудя,чакал е 20 години,но за какво е чакал не знам.Чувствата ми бяха същите,същата тази любов,но света не беше същия.След време реших да замина надалеч където няма да го виждам,където няма да мисля за него,но и това не заличи любовта ми.Поне за едно не съжалявам,умрях щастлива,защото знаех че където и да е той е бил щастлив.

Мнения?