Харесва ми ... Наистина много добре звучи 

Тимон и Пумба

16.Кое животно не чака с нетърпение Коледа?
-Пуйката!

Със сигурност 

едномесечна екскурция до Азорските острови... хаха супер 

-ЧЕТВЪРТА ГЛАВА-
                                           МММ...УХАЕ ДОБРЕ...

Опитах се да се оттърся от гадния и противен, ужасяващ, тъп и досаден кошмар. Облякох се набързо. Излязох, като преди това проверих дали леля си е в къщи. Е, нямаше я. Но сега по-скоро гледах да се съсредоточа как да не се пребия по пътя. Трябваше да ходя пеша, а ми се спеше и гледах с половин трето око.
- Дъжд? – спрях се. Усетих дребни капчици да се приземяват върху лицето ми. – Ама...прогнозата...? Ах, тези гадняри! Знаех си аз, че не трябва да се доверявам на прогнозата за времето! Облякох си набързо дънковото яке и побързах да вляза в училището. Стоях изправена пред студените врати на училището, които впрочем никак не беха приветливи. Влязох вътре. Беше толкова шумно, че дори едвам долавях собствените си мисли. Когато се поогледах, малко се стреснах. Беше...доста, доста голямо. Гушнах чантата си учебниците си пред гърдите си, ползвайки я за нещо като бронирана жилетка против нападения. Защо ли? Ами...антрето гъмжеше от хора. Какви ли не...
Във въздуха можех да усетя поне милион нюанси на различни парфюми, вероятно принадлежащи на красавиците тук. Слънчевите лъчи, които трудно проникваха през прашните прозорци, можеха да се видят, защото явно бе доста прашно.Учителите – едни наперени, в сивите посредствени костюми, вървяха забързани по коридорите, като от време на време хвърляха по някой сърдит поглед на учениците, на които май не им пукаше.  Крачех бавно и неуверено. Но къде съм тръгнала като не знам какъв час имам? Това ме накара да извадя програмата си. „Понедекник...първи час...МАТЕМАТИКА!” О не! Ужас! Само там не ме пипайте! „Добре...спокойно...стая номер...6...6...666?! – колко подходящо за един такъв ужасяващ предмет!”
Е, колкото и да исках да забавя влизането си в час, все пак трябваше да се явя. Влязох малко несигурно. Часът беше започнал!

- Ти ли си новата? – попита той неучтиво и студено.
- Добър ден, господин... – погледнах табелката му - ...ъм, Хар..пър....Харпър. Да, аз съм. Приятно ми е. Казвам се...
- Заеми мястото си. – сепна ме. Уф...какъв тъпак!
- ...Е-елира Корвин. – измърморих. Е...смутих се леко и се насочих да си търся място. Защо се налагаше всички са ме следят с поглед? Това беше гадно. Усещах как си шушукат зад гърба ми. Особено онези кифли, където се подушват от километри (е та как не...то с толкова парфюм...рибите измреха!).  Настаних се на последния чин – нищо не виждах! Нали си бях по дребничка...а пък и имах проблем с очите. Точих врат нагоре, за да видя задачите на костюмара. „Аритметична прогресия” – и понятие си нямах какво е това...а и на всичкото отгоре – не можех и да разбера, защото нищичко не виждах. Вдигнах ръка, за да помоля за друго място, но той въобще не ми обърна внимание.
- Пссст! Хей... – шептеше някой. Аз насочих глава към източника на звука. Беше едно момче от предните чинове на съседната редица. Отмести се на другуто място до него и освободи това, на което седеше. Потупа го с ръка и ми направи знак да дойда. Аз погледнах прителнително. Но се усмелих да се преместа. Шмугнах се бързо, леко приведена като помъкнах с мен всичките си учебници и прочие.
- Хм...благодаря. – усмихнах се без да поглеждам към него, оправяйки си нещата.
- Няма защо... – аз отново се усмихнах, но продължявах да бъда така средоточена в изкарването на нужните пособия за часа. А след това се опитах да разбера какво точно се опитва да каже следната тъпа задача: „Сумата от първия и седмия член на растяща аритметична прогресия е 4, а сумата от квадратите на третия и седмия член е 122.Първият член и разликата на прогресията са?”
Започнах нещо да мъдря в тетрадката си, 50%  от коята беше заета от сложни рисунки и емотикончета, драсканици и подписи и тъй нататък. По едно време, усетих, че някой ме е зяпнал. С крайчеца на окото си видях, че той ме е зяпнал. Така де...момчето, което ме покани да седна до него. Извъртях леко глава...А? Това да не беше, случайно, онова момче, на което вчера се развиках...деликатно? Тц, само това ми трябваше. Сигурно сега ме мрази... Или...щом ме покани да седна до него – може би не? Стана ми леко конфузно от това, че ме гледаше неотлъчно. Реших, че ако нищо не му кажа ще спре. Изчаках няколко минути, през които се опитвах да се средоточа върху задачата. Не! Той продължаваше, а мислите ми изтичаха от главата. Защо така? Извъртях леко глава към него и го погледнах. Той ми се усмихна. Цялата се изчервих. Изчаках така, гледайки го, няколко секунди, надявайки се той оттегли погледа си. Ррр...не! Продължаваше да ме гледа с очите си, които бяха с цвят на горски орех. Повдигнах вежди, завъртях очи и се обърнах на другата страна, като се подпрях на ръката си. Постоях така известно време, без да мисля за нищо. Усещах погледа на досадника, че все още е прикован към мен. Не издържах...
- Добре де, мамка му...к’во искаш?! –надигнах се като траснах тетрадката в чина. В този момент, учителя както си пишеше на дъската, се обърна леко към мен, а паралено с това аз баааанво си сядах надолу. Oh shit! Всички ме гледаха. А той...той...смееше ми се. Е, не точно смях...но...хилеше се. Нагъл, малък, гаден, мазен...ррх! По-лошо има ли накъде? И в този момент звънеца би! Yes! Най-сетне. Събрах си нещата набързо и офейках.
- Ааа! – ...и защото не гледах къде вървя, се хлъзнах на мокрия под. Е хубаво де! Тея пък лелки точно в началото на деня ли тръгваха да чистят? Егати! Листя и учебници – навсякъде около мен. Духнах кичура коса, който беше пред лицето ми и тръгнах да ставам.
- Хей, добре ли си? – чух глас зас мен.
- Ъ-ъм... – отново беше онова момче. Мамка му! – Да! – отсякох го и без да си събирам нещата тръгнах. С периферното си зрение, което беше доста добре равито, видях, че вместо мен, той ги събра и следователно ме догони.
- Май си забрави нещата.
- Знам... – усилих крачката.
- И?
- Какво „и”?
- Не смяташ ли да си ги вземеш?

- Дай ми ги! – взех си ги рязко от ръцете му. Той се сепна леко, но не се отказа.
- Ами...ти...
- Виж...мислиш ли, е точно сега ми е до гов...
- Леко, внимавай!
- ОъХ! – щях да се строполя по стълбите в края на коридора, ако не беше ме хванал.
- Спокойно...за къде си се разбързала?
- Стълби?
- Ами...ти май наистина си новата тук. Без съмнение.
- Толкова ли ми личи? – прехапах устни и придобих загрижен поглед. Той сами се усмихна и ми помогна да се изправя.
- Оу! – нещо ми прищрака.
- Какво има? – загрижи се той.
- Боли ме...крака.
- Къде покажи ми. – седнахме на стълбите, без да ни интересува кой минава и кой не. Аз му показах къде ме боли.
- Хмм...глезенаа... – хвана стъпалото ми и започна да го мърда леко.
- О...ох....бо-ли...
- Виж...ъм, лекарксият кабинет е наблизо. Ако искаш мога да те заведа.
- Благодаря... – аз се подпрях на него и той ме заведе до кабинета.
- Мис Грейс...добър ден.
- Оу...Алекс,  момчето ми. Здравей. Какво те води насам?– Мис Грейс беше една леко пълничка жена, която винаги носеше бяла престилка и черни обувки, в които очевидно трудно си пъхаше кракакта. Изглеждаше на около 50 години, с къса, къдрава коса, явно боядисвана неколкократно черно, но пак с побелели корени. Винаги беше с червено червило и много руж. Всъщност, въпреки суровия и и намръщен вид, беше наистина мила жена. - Ами...всъщност...водя ви едно момиче. Навехна си крака.
- О милата...Здравей, как се казваш?
- М...Елира, госпожо. – казах несигурно.
- Я покажи къде ти е болето? – сбърчих вежди. „Болето? Тя да не си мисли, че съм 5 годишно хлапе?”.
- Ами, ето тук май я боли. – момчето....всъщност...Алекс...той се яви като секретарка.
- Ъм...Алекс...крака ме боли, не устата. –шепнах му. Без да каже нищо седна на дивана като вплете пръсти пред устата си и зачака.

Хубава е !  :p

Става 

Супер е 

Майли

(y)

Ахах това дете е супер лудо 

Нямам нищо против него.