Става, но второто определено беше най-доброто от всички.

Няма защо. Щом е хубаво, не мога да си кривя душата. 

После ще ги погледна. 

Извинявай много, обаче ние й казваме грешките за да се поправи и за напред да знае къде какво е пропуснала и да го направи както трябва. И щом го е пуснала тук, занчи е искала да потърси мнение как се справя къде трябва повече да поработи, на кое да наблегне. Не разбирам какво толкова всички ни нападате, когато сме откровенни, ПАТКО.
Много си културна, нямам думи, това че не сме на твоето мнение, не значи че трябва да ни обиждаш. По-добре да не си отварям голямата уста.

Не ми харесва.

Всички

1.Жестокост защото не ти пука за другите.

2.Жестокост защото на момента си афектиран и не можеш да се контролираш.

3.Това си зависи от темперамента според мен.

4.Жестокост, защото ти прави кеф да нараняваш и унижаваш другите.

Не ми харесват. Нищо особено, всеки може да направи такива снимки. Това че ходиш на уроци, не значи че ще стане нещо или че те бива.

През следщите дни не правих нищо. Просто седях в леглото. Нямах желание нито да ям, нито да спя, нито да живея. За втори път вече преживявам един и същи кошмар. Само че този беше истински, не беше от онези, които ме сполетяваха само на съм. Този път беше реален. Не бях посещавала училище близо месец. Днес щях да се появя за първи път от смърта на Раян. Живея в малък град и всичко бързо се разбира, така че явно вече всички знаеха за малките ми заигравки с Раян, за увлечението ми към него и за поредната депресивна криза, в която съм. Напрежението беше обзело всяка една частица от тялото ми. Не исках да стъпвам там. Всички щаха да ме зяпат и да говорят за мен, да ме съжеляват. Влезнах да си взема един душ, мислех че това ще помогне да се почуствам по-добре, но явно съм грешала. Сложих любимите си кецове, добавих към тях черни дънки и чисто черна тениска. Подчертах очите си с лек черен грим. Прибрах нещата в раницата си и тръгнах към долния етаж.
Напоследък не говоря много с родителите ми. Най-накрая разбраха, че ми трябва бреме.
-Меган, ще закусиш ли днес ?- попита мама.
-Не, искам само една чаша кафе, ако обичаш- отговорих любезно.
-Виж, мила- започна майка ми, докато наливаше кафе в две малки ръчно изрисувани чаши-  разбираме, че ти е много трудно и че имаш нужда от време, но защо не хапнеш малко. Знаеш, че може да си докараш много проблеми, ако гладуваш.
-Майко, наясно съм със всичко това, не бери грижа за мен. Всичко е наред- казах, като се опитвах да изглеждам усмихната.
-Как ще е наред като виждам, че не е. Не искам да се караме, а да поговорим като майка и дъщеря- помоли тя, след което отпи глътка от кафето си, същото направих и аз.
-Разбирам, че си притеснена, но всичко ще се оправи обещавам ти. -целунах я по бузата и тръгнах за училище.
Оказах се права за всичко. Те знаеха. И по-лощото бе, че чувах как ме съжеляваха. Денят ми се стори адски дълъг исках просто да свърши, а след това просто да.. 
-Меган- един глас прекъсна гласа ми- виждам, че си тъжна, така че ако се нуждаеш от рамо, на което да поплачеш, аз съм на среща.
Браян. Пак ли този идиот ?!
-Не, благодаря. Смятам да пропусна.
-Не сме приключили, скъпа- каза мазно той.
Грабнах чантата и изхвъчах от училището. Не можех да седя и минута повече там. Почдигаше ми се. Имах нужда от уединение и се сетих точно на къде да отида. Взех ключовете на колата, която ми бяха подарили за рожденния ден, попринцип предпочитах да вървя пеша, но разтоянието беше прекалено дълго за разходка. Качих се и потеглих.
След час и малко се намирах на плаж "Палм". Там където за последно видях Раян. И имах намерение да разбера какво се е случило.
-Сигурно търсиш причината за смърта на любимия ти. Е, тя седи пред теб.

И на мен ми харесва. Без забележки. По-добре нещата да станат бавно, отколкото да нахакаш всичко на едно.Продължавай в същия дух, за сега всичко е отлично. Очаквам следващата част. 

Вампирче 

И двете

Десет