днес се разбих да ям лоша храна - шоколад, желирани бонбони ...
тежи ми на съвестта много, но едновременно ми е кефф

има си специална тема ако търсиш песен.

за входове

Така, сега. Много се надявам да ме разберете, понеже спомените ми са откъсляци някакви.

Значи, във филма, който търся ставаше въпрос за някакъв английски граф май, който изведнъж по някакъв начин попада в съвременния свят. Спомням си, че се удивляваше от london bridge и казваше, че по негово време са започнали да го строят или нещо такова ... та, както и да е, той после срещна една мацка (май руса беше), и естествено, се влюбиха. После той не искаше да се връща в миналото и някакви такива чудесии.

Нищо не казах, знам. И все пак искрено се надявам някой да се сети за филма

о, кой филм ще гледаш ?

ами, аз дишам
неопределено настроение, аз съм си - нито добре, нито зле. Леко ме развеселиха днес - доволна съм

леле, изядох цял шоколад днес, а сутринта закусвах желирани бонбони. Да си имам диетата

ами, не ми е било цел никога, но би било симпатично.

Австрия ?

като замисъл е добро, като изпълнение ми е твърде тривиално.

ъъъ риба

бяло

слънчева

девет

Стоя, лежа, седя, рея се ... наполовина себе си, наполовина някой друг.
Минало, настояще, бъдеще - бяха едно. Някога, не толкова отдавна, така се бях закотвила в миналото, че го пренесох в настоящето, непозволявайки му да се случи, недопускайки го да доведе бъдещето ... и ми харесваше. Не се усещах ...
живеех, ама не съвсем - събуждах се, дишах и заспивах ... тук си бях, но по-скоро там -  в миналото.
  Месеци, прокажни дълги месеци. Заблуда. Безразсъдна надежда, която зае превес над мен - огромната грешка.
И бавно осъзнах, пробудих се. Изгоних Го с едно "that was never you", то пък другиго събуди. Някой, отдавнашен начинаещ някой, превърнал се в забравеност преди да бъде запомнен. Появи ми се, поиска да разучи ...

μεταφορά

   Поопипва почвата, но беше твърде суха още. Не можеше да се пропие - твърде дебела кора бе изградила след последния порой. Пороят, който едва не я довърши - наводни я, превърна я в нищо, реещо се по очуканите пътища. Но тя издържа, почвата не се съсипва лесно.
  А онзи някой, още никой, беше топъл дъжд. Дъжд, минал през милион черни облаци. Дъжд - замразявана и разтопявана вода ... но никога изпаряваща се. Не, веднъж вече се бе изпарил над почвата - значи бе всякой. Опипва, опипва ... почвата одържаше твърдата си кора. Не за дълго. Скоро започна да се пропуква, отдавна изсъхнала и едва ли не съсухрена, тя се нуждаеше от водата и свежестта на дъжда. Искаше го. Дъжда обаче се замисли за пясъка, заговори за него на почвата - далеч по-разсипан и несигурен бе, а и много под нивото на почвата ... ала лесно се мокреше, сетне залепваше ...
   Почвата, вече омекнала, пожела дъжда, не искаше да го отстъпва на пясъка, все още непритежавала го. Дъждът обаче се отдръпна - обиколи почвата, реши че я познава, че не може да пропие вътре ... лъжа ! Каква заблуда ! Той вече пропиваше и много скоро напълно щеше да е в нея, ала се отказа, решавайки че почвата - това е нейната обвивка. Каква загуба само ! Дори не трябваше време, за да се превърне кората във взаимодействие. Взаимно действие ... дъждът щеше да пропие в почвата, давайки й свежест и ново начало. А тя - тя можеше да му даде всичко. И преди се бе раздавала - имаше и щеше да даде. Ала дъждът не го разбра. Той не вярваше в тяхното взаимно действие.