Вижте, това е за един конкурс.. точно в този документ от който го копирах не съм поправяла и може да има грешки. Също така е доста сбитичко, защото трябваше да е 3стр. най - много... Hope you like it!

• Една история

Всичко ми се виждаше изгубено... Всичко беше тъй неизбежно... Но вие май не знаете за какво става въпрос? Е, тогава започвам отначало:
  Винаги съм мислила, че извънземни, магии и такива не съществуват.. Е, почти винаги всъщност.
  Аз съм съвсем обикновено момиче. Друг е въпросът, че вече се занимавам с твърде необикновени неща... Правя всичко, което правят момичетата на моята възраст, а именно – не мисля преди да свърша нещо глупаво, мечтая, спя, влюбвам се, ям и т.н. Всичко си е както трябва. Ходя на училище. Не съм идеална.. Че то кой е? Имам приятели, с които понякога се караме, но все пак отношенията ни се нареждат. А какво за момчетата? Ами, честно казано нещо май не ми е наред.. За мен същест ува само един... Сигурна съм, че това не ви вълнува особено, така че можем да минем на това, което се случи.
- Александра! Слизай долу веднага! – Провиква се майка ми.. Да, тя не обича да закъснявам. Не, тя мрази да закъснявам..
Ставам от леглото си  и се протягам. Много ми се спи, но какво да се прави? Трябва да ходя на училище. Не ми е любимо занимание, мисля, че разбрахте. Набързо нахлузвам едни дънки, слагам първата блузка, която ми е попаднала и слизам в кухнята, за да закуся.
Долу ме чака майка ми с торбичка храна в ръка. Казва ми, че няма време да ям вкъщи и ще ме закара с колата до училище, за да не закъснея. Говори ми колко е важно да.. не знам за какво ми говори просто кимам безмълвно и чакам да свърши.
Стигаме до училището. Тази сива, измъчена сграда, пълна с безмозъчни тийнове... Ето това е моето училище. Намира се на края на града и разбирам защо. Нали не бива да излагаме нашата българска столица.. Замисляла съм се да уча в чужбина след като стана десети клас, но това е отделен въпрос. Пък и кой ще ме пусне?
Слизам от колата улисана в моите си мисли. Да ви кажа ли? Ох, добре, но обещавате,че никому няма да изклюкарите! Ами... Споменах, че харесвам едно момче. Ама аз съм седми клас, а то е девети... Сигурна съм, че ако някой възрастен прочете това ще си каже „Що за глупост? Възрастта не е важна!“. Съгласна съм... Но от части! Вижте, в гимназията всичко е много объркано. Ако не си спомняте тийнейджърските си години, аз просто не намирам думи да ви обясня.
Както и да е. Той се казва Калоян и  не е като другите момчета... за мен. Много е... Ето, че не мога да опиша нещо за втори път днес. Надявам се, че сте ме разбрали. Ако не сте.. Ами честно казано не ме интересувате особено точно в този момент.
Да, знам, не беше особено увлекателно да слушате (или по-точно да четете) моите.. Хм, как да ги нарека? „Любовни несгоди“? Все пак не съм виновна – вие попитахте.
Нека продължим нататък...Така замислена си вървях, докато не се блъснах в нещо... По-скоро в някого. Чух един до болка познат глас, на някой който много мразех...
- Здравей, Александра! От коя ферма са дрешките ти днес? -  каза Йоанна превзето. Не я ли представих? Вече няма нужда всъщност... Нали знаете, че във всяка приказка има минимум една злобна вещица, която опропастява плановете на добрите герои? Ами това е накратко тя. Защо е такава с мен? Поради три причини: Първо - Калоян. Второ – Калоян... Има ли смисъл да споменавам третото? И тя изпитва някакви „чувства“ към него (пък аз си мислех, че вещиците не чувстват). Той за щастие не й обръща и грам внимание.
Докато си мисля това за вещицата една злобна усмивчица леко изплува на лицето ми. Йоанна вижда това и ме бута назад (с цел съботаж на скромните ми замисли), но за нейно нещастие нечии ръце ме подхващат и изправят на крака отново. Усещам лек и приятен мъжки парфюм, силни, топли ръце и...  Изобщо да обяснявам ли повече? Да, досетихте се, че това е Калоян. Той ме обгръща с ръце и прошепва на ухото ми:
- Добре ли си? Отдавна исках да ти кажа.. ! Te amo! – Целува ме нежно по устните и за миг сърцето ми примира от удоволствие, за миг спирам да мисля трезво и да дишам. Прегръщам го силно, (макар, че това не е по моята част) и започвам да изпитвам чувство на.. какво е това? Не знам, но е леко сладникаво и лигаво и все пак ми хареса.
Ох, нали не е нужно да казвам какво е „Te amo” ? Оо, я стига! Не сте ли слушали Рияна? „Te amo” означава „Обичам те“ на испански! Както казва баща ми: „Това трябва да се знае от обща култура!“. Ама и той е един професор...
Прибирам се вкъщи и се приготвям да се обадя на... На най-добрата си приятелка естествено. Ако не беше болна от грип и не дремеше вкъщи по цял ден щеше да види всичко и нямаше да се налага да й обяснявам. Но такъв е животът. Пълен с проблеми, безсмислици и...Онова дето го изпитах днес... Нека го наречем любов, но бъдете наясно, че е нещо повече, нещо по-специално! Така...Стигнах дотам, че животът е пълен с проблеми, безсмислици и „любов“. О, да! Щях да се обаждам на Нат.
-    Ало? – Обажда се един измъчен глас от другата страна.
-    Здрасти Нат! Как си? – питам аз. Не че ме бърка колко пъти се е изкашляла днес, просто от учтивост.
-    Зле! Умираам! Иначе съм добре.
             Двете изпадаме в пристъп на смях и не можем да се успокоим около четири-пет минути. След това продължаваме разговора:
-    Нат, да ти кажа ли какво стана днес?
-    Да, да! Да не би Йоанна пак да се е опитвала да сломи твоето отдавна разбито сърце? – Ама тя Наталия откога е поет?
-    Ами пробва се, но после... Нат, Калоян ме прегърна, целуна и... Беше върховно!
-    Уау.. Неочаквано. Да проследим фактите... – Сега пък се правим на професори май, а?
Двете пак започваме да се смеем, защото последното без да искам го казвам на глас.  Докато се превивам, виждам подаръка от леля за осмия ми рожден ден, онази кристална топка, която събира прах на рафта ми. Тя се движи! Сякаш трепери от страх и се клати в опит на успокоение. Казвам на Наталия, че това е било общо взето и й затварям набързо (Дано утре не ми мрънка за това)

.
Скачам от леглото си и набързо вземам топката в ръце. Стаята ми не е голяма, но рафтът с ненужните подаръци се намира възможно най-далеч от мен. Кристалът продължава да трепери, а аз се чудя какво да правя. Ако се счупи – тежко ми и горко. Ако пък успея да го опазя ще ме е страх да спя в една стая с него, както с онази кукла, която подстригах като малка – не можах и все още не мога да я погледна в очите отново...
И докато мисля за това поглеждам в кълбото, То неусетно е успокоило трепета си и в него се отличава силует, сянка на... Не мога да различа какво е това...
Без да разбера до мен се отваря някаква врата... Врата, която никога преди не е била там. Някак не по своя воля минавам през нея и се озовавам в... Не знам къде е това място. Всичко изглежда тъмно и по свой начин някак зловещо. След време застинала от страх, разбирам, че очите ми са привикнали с тъмнината. Разбирам, че мога да видя какво става около мен. Разбирам също, че не мога да помръдна и хората преминават през мен. Не, не като песента на КариZма „Минаваш през мен“. Имам предвид буквално. Сякаш съм невидима за другите (ето сега разбирам Графа...).
Все още не мога да разбера какво трябва да правя тук и най-важното: Защо съм тук?
Едно тъничко гласче в мен ми прошепва, че това е София в бъдещето. Как ли не! До моята улица няма море. Но пък всички кооперации са същите, макар и малко избледнели. Съзирам себе си, някак по-зряла да мъкна торба с боклук. От очите ми текат сълзи и се ронят думи. Твърде съм далеч, но улавям нещо подобно на „Какво направихме...“ Оставям торбата във водата и тя малко по малко заплава към необятния хоризонт.
С малко повече вглеждане осъзнавам, че това не е море. Това е свлачище от боклук, а големите скали, които мислех, че съм видяла са огромни кучпини отпадъци.
Уплашена съм. В точно този момент осъзнавам, че всичко може да се случи така. В мислите и изплува земното кълбо, където има поне пет нови континента. Не, това пак са отпадъци. За миг се замислям, че никога не съм и си представяла, че може да се случи подобно нещо, нито за секунда. А ето, че сега е реалност (не съм сигурна, за да сме точни) и се случва пред очите ми.
Започвам да треперя, като кристалната топка. Не искам, това дори не е и рефлекс. Сякаш нещо ме е хванало и ме тресе.
Събуждам се в леглото си с писък. В ръце държа топката. Всъщност тя е в едната ми ръка, а в другата има... Бележка. Разпознавам своя почерк върху нея, но никога не съм писала подобно нещо. Малкото листче хартия гласи:

Здравей! Може би няма да повярваш... Аз съм ти, но от бъдещето. Повярвай на кристалната топка, тя показва истината!  Не прави моята грешка, защото Земята ще бъде съсипана. Ела в нашето време за да ти обясня повече утре в 18.30  до свлачището. Ще те чакам!
Алекс (или по-скоро ти №2)
След като чета това не знам какво да правя, на какво да вярвам. Всичко ми се струва твърде невъзможно, твърде фентъзи (мразя такива филми) и все пак се случва. А ако никой досега не ви е споменавал: животът не се разказва, гледа или яде ако искате... Животът се случва! Това тук също.
-    Александра, слизай да вечеряме! – Провиква се майка ми.
-    Идвам! – Отговарям със същия вик.
  Слизам по познатите стълби замаяна. Какво ми става? Сякаш светът около мен се е побъркал и нищо не е наред.
-    Какво ти е? – Пита ме почти шепнешком майка ми (Ама тя може да не вика?!)
-    Нищо ми няма, - лъжа аз (мразя да лъжа и много добре знам, че не мога). – Добре съм.
  Сядам на масата, но продължава нещо да не ми е наред. В един момента падам от стола си и не намирам сили да стана, да проговоря. Гледам сякаш отстрани. До мен отново се отваря онази врата и като единствено спасение минавам през нея (Къде ми е умът?). Отново се озовавам до блока си, отново всичко е тъмно и зловещо. Не пробвам да се помръдна, защото знам, че няма да успея. Поглеждам към стаята си. Там едни очи ме наблюдават живо през прозореца. След малко те изчезват, а вратата се отваря. Оттам излиза момиче.. . Не, оттам излизам аз (За да не се бъркам ще казвам Алекс). Тя се приближава към мен.  (Ама аз виждам ли се?!)
-    Помръдни се, нищо няма да стане...
-    О! – Осъзнавам, че мога да се движа и говоря.
-    Виж, това е нашата планета в бъдещето. Всичко е опустошено, както можеш да забележиш. КОй направи това? Човекът. Кой му отмъщава? Природата. Ето защо в последните 5 години имаше такива урагани, бури и изобщо всякакви бедствия. Всичко това може да се предотврати... Трябва да кажеш на хората какво ще стане. Дано ти повярват, защото иначе тежко ни и горко. А всъщност ти как дойде?
Обясних на Алекс какво е станало. Тя ми каза, че има някакъв проблем с кристалната топка, но всичко ще бъде окей. Заведе ме в бъдещата ми стая (Върховни плакати ще имам) и ми показа кристала. Направи нещо и вратата се отвори...

Останалото вече е история. Върнах се и разказах на всички. Не всички повярваха, но при мисълта какво може да се случи започнаха да изхвърлят отпадъците си разделно. После писах писмо до кметът и той забрани изпускането на замърсени води. Така малко по малко всичко се нормализира, но не разбирам, защо всичко това трябваше да се случи, за да се осъзнаем??