Приятно четене ! Надявам се да ви хареса (: Ам. това е предпоследната част от историята. (:

~ X ~
*Истина,може би*

Слънцето всъщевременно изгря и озари цялата стая. Аз и Алекс, потъркахме очи, а човека в тъмнината огледа и се одръпна назад.
- Страх ли те е от светлината ??! - попитах го, присвивайки очи.
- Светлината тук е мрака през нощта. - отсече силуета, а аз се ококолих. Какво по дяволите имаше впредвит с това ?! Как така Светлината е мрак, и забога той можел да говори ?!? - в мислите ми бушуваха какви ли не върпости, но за нещастие не знаех отговорите им. 
- Т-ти говориш ?? - попитах реторично. - Уау, как може човек да.. - и сетне бях прекъсната.
- Той не е човек, вече. - заяви Александър вперил поглед към него.  Сетне, съществото вътре кимна, в знак на съгласие и се одръпна назад с още една крачка.
- Чакай !! моля те, не си отивай !! Кажи ми как се казваш ?? Имаш ли нужда от нещо ?! Ранено ли си ?? - казах всичко на един дъх, а погледа ми не се отделяше от него, макар да се бях запъхтяла.
- Ти не можеш да ми помогнеш, никой не може. - допълни то, отдалечавайки се с крачки назад от нас. Сетне, подадох крачка на пред, за да го спра, но Алекс ме спря, отмествайки ръка встрани пред гърдите ми.
- Н-но Алекс.. - промълвих жално, свеждайки поглед.
- Фел, не трябва да го закачаме, не знаем нищо за него. - отговори ми той, сетне застана пред мен и ме прегърна, а аз сложих ръцете си на гърдите му и се облегнах на тях, докато той докосваше косата ми и се опитваше да ме успокои.
- Странно,а ?! Да намерим нещо от което не изпитвах страх и то да си отиде.  - промълвих. Някак си наистина го чувствах близък, но така и не разбрах дори името му.
- Не се притеснявай, всичко ще се оправи, знаеш го. - каза той. Сетне повдигна брадичката ми, аз се изправих леко на пръсти и последва целувка. Не след дълго, чухме шум, като че ли някой идваше насам. Хванах го за ръката и се присвих към нея, наблюдавайки вратата.
- Ка-какво правите тук ??! - появи се Аннабел, гледайки ни уплашено.
- А-ами, дълга история. - заявих, притеснено.
- Просто, чухме шум и излязохме да видим какво става, а след това стаите бяха заключени, само тази бе отворена. - Разбира се, Александър си изджавка всичко. Погледнах го намусено, не бях доволна, от това дето трябваше да и казваме всичко, макар и погледа и да беше потънал в страх.
- С-съжалявам, няма да се повтори, просто всяка нощ заключвам всички врати, за по безопасно и може би сте чули стъпките ми и сте се уплашили. - промълви тя. Сетне въздъхна и добави. - Надявам, че сте добре !?
- Да, добре сме, амм. само да попитам, тази стая на кой е бил ?! - попитах. Горкичката тя, цялата се вцепени, а погледа и бягаше на ляво и на дясно.
- Ехоо, земята вика Аннабел. - отсякох и започнах да ръкомахам пред очите й. И последва успех, съвзе се.
- Никой. - отсече тя, хвърляйки един злобен поглед, но скрито зад него виждах и страхът от думите които изрече.
- Как така никой !?! Та ние.. - и Алекс ми затвори устата, слагайки ръката си на нея. Погледа на Анна, стана по вцепенен от страх, от всякога. - въздъхна. - сетне добави. - Добре, ще ви кажа истината, нека първо седнем. Всички се запътихме на към леглото, и седнахме.
- Ами, как да го кажа, този дворец е омагьосан.. - депърва промълви тя, но аз не се сдържах и. - Да, това го знаем !! Давай по същество !! - прекъснах я.
- Но, не само той е омагьосан. Хората в него, също са омагьосани. Както и слънцето. Всичко се случи преди 16 години, тогава бяхме истински щастливи, в кралоството живееха кралицата, съпругът й, брат й, дъщерите й и аз, но всичко се промени радостта в очите на околните бе изпепелена, всякаш небето се стовари върху нас. Съпругат й, Робърт, открадна пари , всякакви скъпоценности от нея, но тя не реагира, беше и всеедно. За нея единствените скъпоценности, единственото богатство- бяха децата й. Никога, не е била материална, винаги зачиташе, дори най- нисшото, най- безсилното и непотребното. Но с времето, Робърт, се ядоса от факта, че дори да изпохарчи нейните пари, тя бе щастлива, за това той реши да открие адвокат и някой магьосник,да вземе попечителство над момичетата и да омагьоса кралицата на вечно нещастие и страх. Всички плакаха в този ден, когато той отне и децата й, но дори истинските сълзи, не успяха да ги върнат, за жалост. Злините, магийте които ни стовари бяха ужасяващи, но с времето се поизчистиха. Прогониха хората, за да не ги намесват, дадоха шанс на мен и на брат й също да си тръгнем, но ние не пожелахме. Нашия живот бе зависим от нея, от кралицата, за това останахме тук и омагьосаха и нас. Той, ни превърна в нощни същества. Аз съм черната слугиня, слугиня на дявола, брат й, стана гоблин, а тя. А тя, бе превърната в, същински дявол. Подкупения магьосник, загради замъка, с формата на знака по рождение, който притежават кралицата и нейните дъщери и ни каза, че само и единствено те могат да ни измъкнат от отчаяние, жертвайки- най- ценното нещо, за тях. Може би снощи сте чули виковете ми, съжалявам, че ви притесних. - Заяви тя, свеждайки поглед към Земята.
- Уау. Всичко това, което сте преживяли.. - промълвих възхитено.
- Е наистина болезнено. - добави Александър. Цялата тази история направо ме разтресе, въобще.. Оо господи ! Не, не !! Чакай малко !! какк ? - запитвах се, притискайки нещото което ми дойде на ума..
- Интересно.. - рекох умислено. Сетне погледите на Алекс и Аннабел се насочиха към мен.
- Какво има, Фел? - попитаха в един глас.
- Ам, как се казва кралицата ?? - попитах, взирайки се в очите на Анна.
- Забранено ми е да казвам името и тук. - заяви тя, гледайки ме настоятелно.
- Дане би, да е Катрина.
- Д-да .. ?!
- Баща ми, Робърт, ни разказваше на мен и сестра ми, приказки за Катрина.

Вие обичате свободния и спонтанен живот. Радвате му се изцяло и живеете под мотото: "Животът е само един".
Вие сте любознателен и отворен за всичко ново; обичате промените. Нищо не е по-лошо за вас от това да сте обвързан и ограничен. Изследвате средата около вас чрез своятя любознателност  и сте винаги готови за изненади.

Иии, ето некста !! Приятно четене !

~ IX ~
* страх *

Бях се стъписала тотално, но просто не можех да го оставя сама.
- Алекс !! - извиках, тръгвайки към него.
- Стой тук, Фел ! - промълви той.
- Няма да те оставя, дори да съм тук, пак ще се страхувам, защото няма да си до мен. - рекох и го хванах с две ръце за лявата ръка. Сетне той кимна. - Дадено, но ако видиш нещо, просто ми кажи или стисни ръката. - каза, сетне държейки ме за ръката излязохме от стаята. Целия коридор бе обвит в мрак. Съвсем не се виждаше нищичко, макар очите ми да се бяха адаптирали вече към тъмнината.
През цялото време държех ръката му и вървях стъписано.
- Фел, няма нищо тук. Виж че няма причина да се страхуваш. - промълви той, сочейки с ръка целия коридор.
Разбира се, не можех да се успокоя просто ей така, да го бях чула веднъж, щях, но два пъти.
- Добре, нека се прибираме в стаята. - промълвих тихо, дори не знам да ли ме чул.
- Да вървим. - рече и се усмихна топло.
Коридора беше доста голям, но за щастие не бях сама и се чувствах защитена из всичката тази тъмнина.
- Ето я и стаята ни !! - каза той, повдигайки ръка към дръжката на вратата.
- Чакай !! ти ли затвори вратата ?? - попитах притеснено.
- Ам, сигурно се е затворила сама, няма нищо страшно ! - отсече той и бутна дръжката надолу.
- Какво по.. ?? - рече той с малка изкрица всяваща страх в мен. Сетне примигна и допълни. - Как може да е заключена, хайде да попитаме Аннабел, може тя да знае. -  Кимнах. И се насочихме към стаята до нас. Почукахме два пъти на вратата. Нищо. Почукахме отново. Пак нищо. Вцепених се, тялото ми измръзваше от ледения вятър, който навлизаше в коридора, незнайно от къде.
- Сигурно си е легнала. - промълви той. - Нека потърсим друга стая.. - допълни с тежка въздишка.
- Н-но.. - насякох и се дърпах.
- Фел, чуй ме. Ти замръзваш, не можем да спим в коридора,  адски студено е, пък и на сутринта лесно ще обясним на жената как сме се озовали в друга стая. - обясни ми разтревожено Алекс.
- Ох. по дяволите, няма ли друг начин !! - Мислех си. Сетне отправихме поглед към отсрещната врата. Почукахме. Няма никой.
Алекс, натисна надолу дръжката, но пак бе заключено. Отидохме към следващата стая, пак същия резултат. Накрая, в дъното на коридора, до огромния изрисуван прозорец имаше още една стая, на която вратата бе притворена. Алекс ме задърпа натам.
- А-ам, Алекс .. а-аз имам лошо предчувствие. Не мисля, че трябва да влизаме там. - насичах всяка втора дума от страх и се спрях на едно място.
- Може просто да са забравили да затворят вратата. - рече той, повдигайки едното ъгълче на устните си, като че ли се усмихваше. Фалшиво се усмихваше.
- Оо, да бе, забравили са те. Виж, че другите са дори заключени, а тази точно ще е оставена и отворена. - казах всичко на един дъх и въздъхнах тежко.
- Просто да надникнем, хайде. Пък и ако си беше останала в стаята, както аз ти казах, нямаше да стигнеш дотук. - промълви той и ме задърпа отново натам. Не можех да се отърва от него, поради две неща. Първо, бе доста силен, и второ беше прав до известна степен. Все пак, аз пожелах да дойда. Сетне стигнахме и до тази стая. Алекс, надникна навътре и подбутна вратата леко, скърцайки.
- Как може в такъв замък, да има скърцащи врати. - прошепнах.
- Тихо. - сетне присви устни и сложи пръст пред тях, в знак да мълча. Вътре бе явно, че нямаше никой. Стаята бе, доста голяма, дори имаше в нея още една врата, може би за банята.
- Е, тук ще спим. - рече той жизнерадостно поемайки към леглото, докато аз затварях вратата.
- Не трябва ли да разучим това място, виж онази стая в ляво, например , не знаем какво има въобще в нея ?! - промълвих тежко.
Той кимна. - Добрем, нека видим какво има тук. - Сетне се запъти към нея, а аз бях скована на едно място и просто наблюдавах с ококорен поглед.
- Ох, усещаш ли, че тази нощ сигурно си "играем" постоянно с врати. - промълви той, леко надменно подбутвайки сребристата дръжка надолу. Забутвайки, вече вратата навътре, нещо я издърпа по- силно и той залитна надолу, но се задържа прав, скован. Опулих очи. Вътре беше тъмно. Сетне той с бавни крачки, повървя назад, заставайки пред мен.
- Ка-кво има ? - попитах , гледайки притеснено към него, сетне отместих поглед към всичката тъмнина и засякох, някакъв силует на който ръцете му, кървяха, а косата му бе дълга, като че ли стърчеше на всички страни.А да, и говореше нещо, което въобще не разбирах. Не след дълго, цялата се вцепених и прегърнах из отзад Алекс и наблюдавах как окървавения силует, се приближаваше все повече и повече към нас.

Прекрасно е !!       

Невероятно !!     

Ахх, изпълнено е с чувства Хубаво е !!

Великолепно е, нееекст, некст !!   

Амм.. губи се римата, но като цяло е хубаво 

Благодаря много! (:

Мм.. невероятни са ^^ все повече започват да ми харесват (:

Днес ще пусна следващата част ^^

Невероятноо !! НЕЕЕЕКСТ!!