Здравейте.

Това е много специален разказ за мен, защото това е последният ми, двадесети по ред разказ. Надявам се да ви харесва и да успеете да вникнете в чувствата, които се крият в него.

"Лунната сянка"
Сега ще ви разкажа една история за любовта на двама души. Любов, която продължава да съществува, дори когато едно от двете сърца е спряло да тупти.  Това е история, която въпреки простото си съдържание, тя съдържа достатъчно много чувства, история, която показва, че дори едно силно момче може да изпитва нежни чувства, че дори едно мъжко сърце може да плаче и, че въпреки всичко, което се случва любовта никога не умира.
Беше тиха лятна вечер. Двамата бяха застанали прегърнати под красивата луна, гледайки звездите.  Когато бяха заедно, те можеха да стоят прегърнати с часове вгледани в небето, всеки замислен над своите собствени мисли. Една мисъл обаче ги свързваше - мисълта за любимия. Всяка вечер те си лягаха с тази мисъл и всяка сутрин се събуждаха с нея. По цял ден мислеха един за друг, а когато бяха заедно се отдаваха на любовната магия. Тази вечер бе една от онази, в която стояха вгледани към безкрайността.  Този път обаче имаше нещо различно. Момичето изглеждаше разтревожено, сякаш имаше да каже нещо и действително беше така. Просто не намираше думи, но вътрешното й чувство надделя и тя започна да говори.
- Знаеш ли Даниел... - започна тя, като се вглеждаше в очите му и търсеше нещо, което да й даде кураж да продължи. - Искам да ти кажа нещо, но просто не знам как.
Момчето стоеше и я гледаше, като на лицето му имаше усмивка. По-късно разбра, че тя е разтревожена. Израза му веднага стана сериозен и той запита:
- Можеш да ми споделиш всичко, любов моя.
Казвайки тези думи той впи устни в нейните, а след като ги отделиха в очите й напираха сълзи. Те бърза закапаха по нежното бяло лице, но момичето намери сили и продължи.
-  Не ми остава много. - каза тя тихо, като очите отново й се насълзиха. - Днес бях на лекар и ми казаха, че няма шансове да оздравея. 
Голяма бучка заседна в сърцето на Даниел. Той не знаеше, какво да каже или направи. Просто стоеше и мълчеше, а погледа му не се отделяше от лицето на любимата. Дълго те стояха така, а после той я прегърна и останаха така до края на вечерта.
На другия ден, той отиде да я посети. Когато влезе у тях, състоянието й се беше влошило.  Лицето й бе бледо, а тялото и немощно.  Само при вида й той пребледня. Сърцето му заби толкова силно, сякаш щеше да се пръсне. Даниел побърза да отиде до нея, галейки косата й.  Тихи, но нежни думи излязоха от устата на момичето:
- Не исках да ме виждаш в такова състояние, мили мой. Истината обаче е ... - тя се изкашля, но след това продължи. - че не ми остава много. Скоро всичко ще свърши и аз може би ще отида на едно по-красиво място. 
По лицето на момчето закапаха сълзи. Не след дълго по другото снежнобяло лице се стичаха една след друга сълзите на любовта. Те сякаш обгаряха двете лица, карайки ги да потръпват само при една мисъл.
- Спомняш ли си, онзи ден, в който се запознахме скъпи? - попита тя. - Когато след нашата целувка луната се скри? Ние нарекохме това явление лунна сянка.
Даниел се усмихна, като си спомни този ден. Деня, който никога нямаше да забрави.
- Когато искаш да ме видиш или искаш да си поговорим, просто потърси лунната сянка и вярвай ми, аз ще се появя. Никога не губи надежда, Дани. И никога не забравяй - Обичам те.
Това бяха последните думи, който той можеше да чуе. После побягна с всичка сила на някъде, далеч от света. Бягаше с насълзени очи, със сълзи спускащи се по лицето му. Искаше му се никога повече да не чувства. Искаше му се да накара сърцето си завинаги да спре. Не искаше да усеща тази болка, която разкъсваше всеки един мускул, всяка една част от тялото му. В момента в съзнанието му една след друга се нижеха всички спомени от изгарящата любов. Препускаха единствените и последни думи "Обичам те".  Той остана легнал на земята дълго време, загледан на някъде.
Минаха пет години. Пет години, в който всяка нощ той чакаше на терасата да види лунната сянка. Тя обаче не идваше. Всяка вечер луната се появяваше, а той чакаше до сутринта, когато тя бе замествана от слънцето. Така надеждата бавно започна да изчезва, но раната не зарастваше.  Една вечер, докато се разхождаше, до него дойде едно малко момиченце. То му подаде една червена роза. Тя все още не бе разцъфнала, но малкото, сладко момиче му каза:
- Искам да ти подаря тази роза, бате.  Виждам, колко си тъжен всяка вечер и искам да ти подаря това цвете, символ на любовта. Може би така, някоя вечер, когато тя разцъфне, ще стане магия.
Момчето се усмихна и хвана розата, а по лицето му закапаха сълзи. То се прибра вкъщи и постави розата във ваза. Така тя всяка вечер разцъфваше бавно, докато накрая листата й бавно не започваха да окапват.  Последното листо, което бе останало Даниел взе и на глас си пожела:
- Моля те, нека видя тази вечер лунната сянка.
Листото бавно падна на земята, а чернокосото момче побърза да излезе на терасата. Той дълго чака, вгледан в луната, но тя все стоеше цяла .Изведнъж, когато вече заспиваше ярка светлина обля очите му. Когато вдигна поглед, видя как черна мъгла облива луната, а точно в прозореца зад него остана сиянието й. То стоеше точно като сянка, в средата на която се виждаше един образ. Когато момчето се вгледа по-добре, разпозна русата коса, сините очи и онзи блясък в очите, който познаваше толкова добре. От устата му обаче не излезе нито дума. Очите му бавно се затваряха и бързо, но спокойно той се унесе. На следващия ден, Даниел се събуди в леглото си. Това бе единствения му нощен сън, от случилото се.  Той побърза да стане от леглото и излезе отново на терасата. Вгледа се в същия прозорец, в който видя отражението, но там вече нямаше нищо.  Въпреки това обаче, той бе сигурен, че видяното вчера не бе сън. Бе сигурен, че видя образа на момичето на живота му, точно в средата на лунната сянка.

Автор: Илиян К.

Честитка! 

Не.

Десет.

Моля. 

И аз така, че нещо ми е скучно...

Как си? 

(y)  жж

Няма дано, има - "Ще стане"!

Дребоо <333

Не знам, какво да ти кажа. Ще ви бъде наистина много трудно, но никога не забравяй, че ако наистина желаеш нещо, то ще стане, колкото и да бъде късно.