28-ми септември ^^ xD

Ами.. На 1-ва английска мисля, че са Английски и Немски, а на 1-ва испанска - френски и испански, но не съм сигурна.

Ох, обожавам ги!   Жалко, че не ги продават никъде в България..

ПЕРФЕКЦИОНИЗЪМ
Преследваш идеала - искаш всичко или нищо.

Историята не е само моя. Пишем я с един приятел, много близък приятел иии реших да я споделя с вас.

Глава 1

Лежащ на меката трева,Тоширо Хитсугая лежеше в полу-будно състояние,усещаш как късата му бяла коса е подухвана от лекия ветрец.Мислите му все клоняха към това,как се е провалил на мисията,дадена му от господаря му - великият Лиян Ривели,известен още като "Бързата смърт".Тоширо чакаше позвъняването и  това как ще чуе думите "Ти се провали и ще умреш".Изведнъж чу иззвъняване и погледна безкрайно дългият номер.Колебливо вдигна.
Грубият клас на Ривели изгърмя в ухото на белокосия.
- Тоширо, ти се провали! Не ставаш за нищо!
- Съжалявам, господарю.. Моля ви, дайте ми втори шанс. - примоли му се той.
- Колко шансове вече ти дадох?! - излая Лиян в ухото му.
- Моля ви се господарю! Много ви моля. Повече няма да се провалям! - Тоширо се молеше като куче.
- Това е последният ти шанс, Тоширо! - отвърна му злобно Бързата смърт и затвори.
- Това е последният ми шанс и не трябва да го провалям! - присви очи той. Хитсугая стана от тревата и се загледа в залязващото слънце. То приливаше във всички нюанси на червеното, оранжевото и отчасти лилавото. В мислите му заплуваха всички планове, с които се беше опитал да залови близнаците Джош и Джени Малвъри и всичките се бяха провалили, но този път той нямаше да се провали! Ако трябва щеше да унищожи съществата, които ги пазеха, но щеше да ги залови.
***
През цялото време Джош и Джени си нямаха и на представа, че ги следят..Това беше,защото техните родители през цялото време ги пазеха и близнаците нищо не знаеха. Техните родители - великите безсмъртни Ерис и Карлос се справяха с всичко.
В книжарница "Норфолк Буукс" се чуваха откъслечни викове:
-...Ти,тъп идиот!
-...Джош, идиот такъв!
Карлос крещеше на Джош, понеже за пореден път беше изгорил "скучните книги".
Изведнъж виковете рязко спряха.Вратата падна с трясък и зад нея се показа нисък мъж с бяла коса.
Мъжът с бялата коса огледа помещението и погледът му се спря над близнаците.
- Вие ли сте Джош и Джени Малвъри? - попита с леден глас мъжът.
- Да, а ти кой си момченце? - попита подигравателно Джош.
- Първо, не съм момченце като теб. Аз съм мъж на 200.. - той си запуши устата - .. на 20 години! Второ искам да говоря с двама ви! - Тоширо хвана грубо близнаците и ги изведе навън като ги задърпа навътре в Прокълнатата гора.
- Хей, защо ни водиш в Прокълнатата гора?! - отвори си за първи път устата Джени.
Хитсугая само се подсмихна дяволито и продължи да ги води навътре в дън земи тилилейски докато не спряха под някакво огромно дърво с дебели корени приличащи на нещо...
...На опашки! А самото дърво...на някакво същество!
-Какво е това,по ангелите?!-попита момичето без да нарушава собствената си забрана да псува.
-Казва се Джуби. Не е ли прекрасен?
-Да,много...-саркастично подметна момчето и се ухили тъпо.
Белокосия го блъсна към нещото и то го...погълна?!
"Но то беше статуя!"-панически си помисли близначката и понечи да побегне,но беше хваната от грубата ръка на ниския и той понечи да я блъсне.
-Банкай...Сенбонзакура Кагейоши! - извика баща им, но беше малко.. хм.. късно.
- Соутен ни Сазе! - бяха думите на Хитсугая и Карлос се озова целия в лед. - Господарят ми ще бъде доволен! - подсмихна се белокосия и бутна и Иноуе вътре. - С вас г-це после ще си говорим ;33 . - при това най-нахално и опипа балкона и извади телефона от джоба на тъмносините си дънки. Набра номерът на шефа си и зачака да му вдигне. Най-сетне Ривели вдигна.
- Ало? - обади се гласът му от другата страна.
- Хванах ги, господарю. - самодоволният глас на Тоширо разпръсна тишината в гората.
- Добре, доведи ги при мен. - чу се гръмогласният му смях и затвори.
- Да, господарю.. - промърмори Тоширо, но даже и не подозираше, че някой или нещо го наблюдава..

Глава 4

Аз я погледнах с готовност, а тя със страх. В очите й имаше страх, да героинята ми не вярваше на мъжете. Усмихнах се едва и посегнах да я помилвам, но преди да я докосна дори, тя тръшна вратата и излезе. Реших, че ще е по-разумно да остана още малко на земята. Още усещах ръката й върху гърдите си и ми беше добре. Но какво беше всичко това. Тя не може да е Анжела Елваторе, просто е невъзможно. Но е същата, същите маниери, същия темперамент, няма как да е научила всичко за ден. Днес все пак беше премиерата. Невъзможно е да се усъвършенства така, за няколко часа. Просто абсурд, както и целия ден.
Станах тежко от земята и изохках. Трябваше да си припомня всичко, което бях забравил. Но пътя към кабинета си погледнах навън и видях колата си. Мамка му, тя беше оставила такава вдлъбнатина от тялото ми. Тази мадама наистина е силна, но наистина ли е Анжела. Как може да е моята дама с кунаите? Зарових се в книгата и все повече се убеждавах, че това трябва да е сън.
Сутринта се събудих от телефона. Сигурно беше Наоми, но не ми се вдигаше. Такъв сън сънувах, че просто... Чакай, не беше сън, порязаното от нейното острие още се усеща по кожата ми. Не е било сън, нито кошмар. Било е истина и момичето и аз. И какво, аз съм оракул. Оракул! О, я стига... Наоми отново звънна.
- Ало...- попитах аз сънено.
- Скъпи, къде се губиш? Три часа те чаках снощи! Пак ли работа, не е честно така.- започна с постоянното си мърморене тя.
- Съжалявам, Нао. Просто имах нещо за вършене. Ще ти звънна, когато се освободя.
Набързо й затворих и отново се зарових в книгата. Анжела Елваторе, момичето с кунаите, розовото куноичи. Истина ли бе това? Но как да разбера, какво да правя сега? Дали да я потърся или рискувам живота си? Дали ще я видя отново...
По-късно отново имах среща с феновете си, трябва да съм там, защото иначе скъпото татенце ще ме разчлени. Станах и побързах да проверя как е моята следа на гърлото. От нея нямаше и следа. Не знам как, но просто я нямаше. Хванах първите дрехи, които намерих в гардероба си и си повиках такси. Как да отида с тази кола?
На входа ме чакаше Ърни, продуцента ми, естествено нещо му беше проблем. Дали пак аз?
-Букс, къде се губиш, защо не дойде по-рано да ги зарадваш?- изсъска тоя, все едно не идвам с час, по-рано.
- Виж си часовника, бака.- подсмихнах се аз и го подминах. В главата ми беше Елваторе, ако я познавах наистина, тя трябваше да дойде.
Всичко мина нормално, подписах около 1000 книжки, поговорих с доста хора, а сега се запътвах към журналистите. Очаквах купища въпроси и това и получих.
- Господин Букс, кога ще е готова следващата част, обещавате продължение?- да, това го забравих.
- Когато успея да видя в света на Анжела.- ама и аз съм един, така ги въртя.
- А как успяхте да го измислите?- попита друг идиот.
- Вярвам на въображението си, то не ме лъже.- да бе и аз така си мислех до снощи.
- Как ще обясните прическата на героинята ви?
- Какво й има, няма нищо странно, човек да е различен.
- Снощи са ви видели с една госпожица, която е имала същата прическа. От нея ли се вдъхновихте?- абе тия всичко ли знаят.
- Не, но смятам да го направя в бъдеще...- пак моята ослепителна усмивка.
- Това ли е новата ви приятелка? - дали се изчервих? Имах усещането, че в момента погледите на две определени жени са в мен. Не знам защо си мислех, че огнено червенокосото куноичи би се поинтересувала от това, но за Наоми бях сигурен.

Момо е момиче. Понеже докато го пишех си мислех за името на Зийн и съвсем се отплеснах.. ^^" Ще го поправя.

Глава 3

Тя светкавично прибра куная и отново ме хвана за ревера. Не ме удари отново, а ме дръпна да се изправя на краката си. Аз естествено проявих гордост и се отдръпнах от нея и се изтупах от прахта, а уж вчера я мих тая кола. Поканих я в къщата, а тя ме изчака да тръгна пръв. Колко е горда и властна, харесва ми, също като Елваторе.
- Кой си ти?- отново попита тя, когато вече бяхме в къщата. Малката дивачка си беше качила мръсните ботуши на Виенската ми маса от 15 век и си играеше с кичур коса.
- Аз съм Себастиян Балтазар Букс, писател, роден и отраснал в Нотингам...- спокойно отвърнах аз, отправяйки се към банята.
Ризата ми беше в кръв, затова я махнах. Влязох в банята, а тя ме последва.
- Оракул ли си?- присви очи тя.
- Като Момо ли?- изсмях се аз, слагайки си лепенка на раната.
Става въпрос за друга моя книга "Оракулът на смъртта". Раната не беше дълбока, моля се да успея да я прикрия с бръсненето.
- Познаваш Момо?- усмихна се момичето.
- Не! Писах за нея...
- А познаваше ли я?- скръсти ръце отново тя. Толкова властна е, че направо кръвта ми замръзва.
- Как да ти обясня, че аз съм писателя, който я създаде...- въздъхнах аз, започваше да ми писва от нейния театър. Как да го приемам, като комплимент или критика.
- Не си създал Момо!- извика тя - тя беше велик човек. Някой ден Зийн ще си плати за смъртта й!
Тя сви юмруци и ме изгледа пламенно. Но как знаеше, че първоначално го убих... В книгата Оракула спечели, защото не исках да пиша още триста страници, но в първоначалния ми план умря.
- От къде знаеш за това?- очите ми бяха разширени. Хванах я за раменете и я погледнах очудено.
- Всеки го знае...- въздъхна тя и се освободи от мен.
Запътих се към кухнята и си взех бира. Бира! Това е! Анжела от книгата ми не пие бира, но изрязах тази част, ако и това стане както си мислех, тя ще се издаде, че лъже. Подадох й една, а тя ме изгледа строго:
- О, я стига! Пишеш за мен, но не знаеш, че не пия.- тя беше възмутена, а аз тотално объркан.
- Но, как може да е възможно това...- подпрях се аз на плота и отпих една огромна глътка. Неможеше да се случава. Това е лудост, какво ставаше, дявол да го вземе.
- Ти си Оракул, Себастиян Букс и трябва да спреш да го показваш така...- тя се подсмихна и ме изгледа все едно съм някое дете.
- Тоест, искаш да спра да пиша ли?- попитах аз, още опитващ се да разбера какво става.
- Мхм. - отговори кротко тя и понечи да си тръгне.
Но аз не бях готов да я пусна. Имах още въпроси. Хванах я за ръката и се опитах да я обърна към себе си, но не стана. Тя се обърна към мен и във следващата секунда, ме беше притиснала на земята със тялото си.

Ако това е толкова на проблем може да изтриете темата..

3-4 мандарини

Vbox7... OwO"

Книга, която ти е останала любима през годините и винаги я препрочиташ?

Домашен Арест и Етажна собственост.
Чакаш ли новия сезон на някой сериал? Ако да, на кой?