Когато затворих вратата, мисли превзеха моя ум… Тормозеше ме една мисъл… Мисълта, че не знаеш чувствата ми… Мина 1 час, а аз не можех да спра да мисля, как да ти кажа, че те обичам… Хванах химикалката и написах какво чувствам на белият лист, сякаш рисувах теб и любовта… Беше… толкова… прекрасно! Някак странно да рисувам с думи… Бях художник, но не със четка, а с химикал, не използвах цветовете на дъгата, а думите от сърцето… Сложих и една целувка, с моето червило, с моите бледо розови устни… Оставих белег, за да си спомняш, че е от мен! Листът имаше моя аромат… Аромат на късна пролет, сладникав… Капнах и малко кръв, за да докажа любовта си, че е чиста, бистра и невинна като тази капка алено червена кръв… Върху нея пролях една сълза, която да ти покаже кристалния ми поглед в нощта! И когато четеш писмото, да виждаш мен и моите очи… и всичко мое… и вкусът на устните, аромата на тялото, копринените коси… Сложих малко руж писмото да не е без грим, да не е безлично, да е цветно! Нека и то е красиво, дано поне него харесаш! Да го погалиш… Върху листа излях чувствата си като чаша с горещ шоколад и той ги пое с мастилото и ги усети… Дано успее да ти ги предаде… И да ги усетиш така силно, че да дойдеш при мен…

             
 
   За послепис мисля да напиша с магия единствено “Обичам те“, макар че и тези думи са слаби… Ще ги напиша с такава любов, че когато го четеш, сърцето ти за миг да спре, душата ти да се бунтува, а в очите ти да се роди онзи влюбен блясък…
Обичаш ме и ти, нали? Хайде, ела! Знам, че е нощ, ако спя, не ме буди, целуни ме с магия… прегърни ме, покажи ми любовта… завий ме и заспи до мен… Чакам те…

виж ей това  предполагам трябва да е нещо подобно