Не.
17?

Има я
http://kaprizen.com/?img=1566594

Какво правеше тук?Никога не го бях виждала в тази част.Аз дори не знаех къде живее.За секунда се замислих дали да приема,но пък защо не?Валеше дъжд и ми трябваше превоз до нас.А и това щеше да е добър момент да му се извиня.Погледнах го за няколко секунди,извъртях очи и пак го погледнах.Разбра,че искам да се кача.
- Влизай. -каза той като извърна главата си напред към пътя.
- Мерси. -Настаних се и сложих мократа папка в краката си. - Доста силно вали...Днес бързо се измъкна от училище. -Опитвах се да завържа разговор,но без успех. - Виж,просто искам да ти се извиня за държанието ми. -Отново никаква реакция.Той просто не отделяше поглед от пътя.Не променяше дори изражението си. - Добре... -повдигнах вежди. - ...щом искаш да мълчим,ще мълчим.След няколко минути не издържах и заговорих отново. - Може ли да те попитам нещо? -Не изчаках отговора му,но на дали щеше да има такъв. - Защо се държиш така с хората?Имам чувството,че всички са ти безразлични,защото когато някой се опита да бъде мил с теб... -визирах себе си. - ...ти изобщо не се интересуваш,не отразяваш,но в следващия момент,когато някой те издразни ти полудяваш и резултата винаги е един и същ.Викат те в дирекцията,наказват те и после всичко се повтаря.Защо го правиш? -Той ме погледна за секунда и после разко наби спирачки.
- Слизай. - каза Колин.

Опитах се да запазя самообладание.Не,че го харесвах или нещо подобно...просто се чувствах много странно покрай него.Имаше толкова дълбоки очи,че когато ме погледне настръхвах.Просто начина по който се втренчва ... сякаш знае всичко за мен,сякаш знае какво е в мислите ми.И тази негова съвсем лека усмивка... сякаш с една дума може да ме свали на земята.
- Ето,нека ти помогна. -каза той като свали раницата от рамото си,остави я на пода и се приближи кам мен.
- Не...аз мога и сама. -казах като пристъпих крачка назад.Той се спря,загледа се в мен и отново тази съвсем лека усмивка се появи на лицето му в комбинация с леко присвиване на очите.
- Просто исках да помогна. -каза той.Накара ме да се чувствам виновна.Как го правеше?Как ми въздействаше толкова силно?След като се наведе да си вземе раницата от пода го изчаках да излезе от училище,за да пробвам техниката с блъскането.
- Стана. -прошепнах си аз като се усмихнах.Веднага след като го отворих осъзнах,че той наистина се опита да помогне,а аз се държах отбранително.Затичах се към паркинга надявайки се да не съм го изпуснала,но за съжаление бях.Видях как червената му кола се отдалечава.Може би това е знак,че не трябва да му се извинявам.А и за какво?И аз самата не знаех какво да правя и защо толково много се вживявам.След като се върнах в училище започнах да подреждам шкафчето си,докато не би звънеца.
- Хана. -чух гласа на Бейли,която тъкмо излизаше от час. - Няма да карате история.
- Какво? - попитах аз.Все още бях разсеяна от случилото се.
- Сега имах история.На г-н Тейтън му изникна нещо неотложно и каза да предадем на който можем,че няма да е възможно да поеме класа ви.
- Ооо,а добре.Мерси,че ми каза.
- Трябва ли ти превоз?И аз приключих за днес.Може да се приберем заедно.
- Не.Аз съм с кола.
- Ами Ок тогава.До по-късно. -След като се разделих с Бейли отидох до колата си и я отключих.
- Какво по... -не палеше.Невероятно.Просто страхотно. - Сега как ще се прибера? -След още няколко опита да подкарам колата се върнах в училище,за да намеря майстора и да го помоля  да я погледне.Разбира се не го намерих,но чух звук на потеглящ автобус.Побягнах,но без резултат. - Не,чакай.Не.Не тръгвай.Почакай...не. -виках аз след последния автобус.Примирих се,че трябваше да се прибирам пеш.Отидох до колата,затворих прозорците,заключих я и тръгнах към нас.Пътят от къщата ми до училище с кола беше 15 минути.Не ми се мислешеколко път трябва да бия пеш.След около 10 минути вървене студена капка се търколи по лицето ми.За секунди слънцето беше заменено с черни облаци. - Не,не,не.Точно сега ли? -казах аз като се спрях по средата на пътя и погледнах към небето.За миг малките капчици се превърнаха в пороен дъжд.Да,това беше онзи един ден от годината в който времето беше лошо.И все пак не можех да остана по средата на пътя и да се ядосвам,за това отново потеглих към нас държейки картонената си папка с учебници в нея над главата ми.
- Трябва ли ти превоз?
- Трябва ли ми какво? -попитах аз,тъй като от удрянето на капките дъжд по земята не се чуваше нищо.
- Трябва ли ти превоз? -Усетих се,че дори не знаех с кого разговарям,защото не бях поглднала към колата от която се чу гласа.След като погледнах видях ... Колин.

На края стана доста интересно ... 
Некст

Хем ми харесва,хем ми е някак скучно.Мисля,че ако вкараш малко диалози ще стане супер.

Yesssssss!Нова история.Много е интересна.

Яко аватарче - Бан

Станааааааааааа!Леле изглежда зверско.Сега си го направих на розова основа,но мисля,че на бяла ще се откроява повече.

Да.
Сива ?

секс

Смесени чувствалХиляди смесени чувства налазиха тялото ми.Трябваше ли да се радвам?Това щеше да ми даде ново начало,нов старт.Или трябваше да съм нещастна,защото ще замина далеч от всички което обичам.
- Толкова се радвам за теб Руми. -каза Моника и се хвърли на врата ми.
- Боже аз,а ... но мога да повярвам аз ... леле.
- Хайде,вземете си чаши от масата. -каза госпожа Минчева държейки шампанско. - Да празнуваме. -След като вдигнахме тост и се поздравихме за добре свършената работа всички се разотидохме,защото бяхме много изморени.Когато се прибрах в нас нашите вече бяха заспали.

______________________________________
- Хей,миличка. -каза майка ми като ме побутваше леко с ръка,за да се събудя.Станах и разтърках очите си.Чувствах се съвсем неориентирана.Дори не помних как съм заспала снощи. -Как мина концерта?
- Ами аз,а ... Май заминаваме за Италия.
- Наистина?Страхотно.Още днес ще говоря с госпожата ти за всички подробности.Ти се обличай.Десислава се обади и каза ,че ще мине да те вземе след половин час,а аз тръгвам за работа така че чао.А и Руми...
- Да?
- Гордея се с теб.Толкова усилия положи.Наистина се справи чудесно.
- Мерси мамо. -След като майка ми тръгна за работа реших,че мога да полегна за още 5 минути,но уви не стана.
- Хайде поспаланке.Ставай. -каза Дес като нахлу в стаята ми.