„Обичам те”

-    Защо си толкова тъжна, какичко? – попита едно малко русокосо момченце.
В очите му се виждаше такава невинност и онова красиво детско пламъче, което кара всяко човешко сърце да се усмихне. Момичето стоящо пред него обаче не можеше да го направи. Тя просто стоеше и гледаше малките сини очи на невинността.
Беше един от онези топли дни, когато хората се радваха на красотата на слънцето и  природата. Те излизаха, говореха си, спореха или просто се усмихваха.  Аз гледах всички наоколо и никога не можех да се начудя на хората. Не проумявах как може да се карат, да плачат, а после една единствена дума да ги събере. Не знаех, как могат да изпитват толкова силни чувства един към друг и най-вече не можех да си обясня защо толкова плачеха за човека до тях. Каква бе думата, с която можеха да се опишат тези чувства и имаше ли изобщо такава?
Ето ме сега. Стоя пред едно красиво младо момиче с тъмни очи, в които се крие толкова тъга. Черната и коса се спускаше назад, а полъха на лекия ветрец я развяваше назад. Тя също ме гледаше, но не се усмихваше, нито плачеше. Просто двамата се гледахме. Разликата обаче беше там, че аз знаех, какво чувства тях. Не знаех защо изпитва тези чувства, нито какво ги е породило, но сякаш и моето малко сърце усещаше нейната болка. Вероятно човешките сърца могат да разбират, какво чувстват другите и да споделят болката, за да им стане по-леко. Очевидно обаче на красивата дама седнала на пейката пред мен не й олекваше., затова аз просто попитах:
-    Може би имаш нужда да дадеш част от болката си и на мен? – усмихнах се, а след това отново се загледах в нея чакайки отговор.
Може би бях задал прекалено труден въпрос, защото тя дълго не отговори. Просто ме гледаше въпросително. По едно време обаче получих отговор.
-    О, малко приятелче. Не е толкова лесно. Ако хората знаеха, какво чувстваш може би нямаше да бъдем тъжни. Може би винаги щяхме да сме усмихнати и да гледаме положително на нещата.
Толкова ли бе жестока тази болка, която тя не искаше да сподели с мен или просто ме мислеше за поредното малко хлапе, което не разбира нищо?
-    Да, но ако всички се разбирахме и чувствахме това, което чувства другия нямаше ли света да е прекалено перфектен? Нямаше ли тогава да искаме нещо различно? Може би съвсем мъничко щеше да ни липсва лъжата, а може би и ние хората сме устроени така че от време на време да бъдем наранявани. Дали обаче не е възможно да претърпяваме тази болка?
За първи път от краткия ни разговор по лицето на момичето се появи усмивка. Сякаш лъч надежда бе озарил красивото и бяло лице. Няколко сълзи закапаха по лицето й. Сълзи на отчаяние и мъка, които показваха колко далеч е някой и колко и липсва.
-    Ти си толкова малко и красиво създание, което разбира повече отколкото трябва. Когато обаче един човек е много далеч, когато знаеш, че никога няма да го видиш, сърцето не е способно да се справи с болката. Или поне не веднага. Необходимо е време, много време за да станеш отново предишния човек, а понякога никога не можеш да се върнеш. Никога не можеш да стъпваш на земята, както преди, да обичаш както преди и да чувстваш, както преди.
Дълго и двамата мълчахме. Бях объркан. Не знаех, какво да и кажа, с какво да я посъветвам. Изправих се и откъснах от розите в парка, които стояха точно до пейката. След това седнах в скута на тъжното момиче и й подадох цветето. След като тя го хвана сълзите затекоха още по-силно по лицето й. Те се търкаляха една след друга, правейки красивото, нежно лице, тъжно.
-    Не плачи, како. Може би този човек все още те обича. Вероятно, колкото и да е далеч той още те чувства като своя и ти праща целувки. Сигурно в този момент иска да те прегърне и да ти каже да спреш да плачеш. Бъди сигурна, че ако наистина вярваш силно в нещо, то ще се случи. Ако обичаш истински любовта и позволиш да бъдеш обичана ще можеш да чувстваш отново.
Тъжна усмивка отново се появи на лицето й. Сълзите обаче не спираха. Тя ме притисна силно до себе си и плачеше с глас. Аз галех косата й, потупвах гърба й и тихо шепнех успокоителни слова на ухото й.
Вече бе станало време да си тръгвам. Не исках да оставям каката сама на пейката, особено когато виждах колко е тъжна, но нямаше какво да направя.
-    Време е да тръгвам. – казах аз и станах, а после се обърнах и казах: - Помни обаче, че някой ден ще се видим отново. Може би тогава ти ще имаш семейство и ще си щастлива, но аз няма да те забравя.
После се обърнах и потеглих напред, където мама ме чакаше. Замислено се качих в колата, а по целия път сякаш аз също чувствах нейната болка.

Красивата луна се бе появила на небето. Хиляди изсипани звезди светеха в безкрайността, а аз с бавни крачки вървях по твърдия асфалт. Вървях към парка. Онзи парк, в който бе минало детството ми. Колко е хубаво да си дете, мислех си аз. Нямах грижи и единственото, което се изисква от теб е да се забавляваш.
Докато мислех това се озовах до едно много познато място. Имаше една дървена пейка, а до нея стояха рози. Те бяха, както винаги толкова красиви и примамливи, но очите ми се спряха до една чернокоса дама. Когато тя вдигна глава, нямаше как да не позная погледа. Очевидно тя също ме позна, защото се усмихна и ме покани да седна до нея.
Дълго отново мълчахме загледани в звездите, но аз заговорих:
-    Помниш ли първата ни среща? Колко бях малък аз, а колко красива и в същото време тъжна бе ти?
Момичето извърна глава и се вгледа отново в мен. Сякаш обаче този път онази болка я нямаше или по-скоро бе намаляла. Устните й се разтвориха и от устата излезе онзи мек, ясен и много красив глас:
-    Спомням си, малко приятелче. – усмихна се тя, а след това добави: - Спомняш ли си, какво ми каза ти? Каза ми, че може би сърцата са създадени да чувстват болката на другите и понякога да си я поделят. Знаеш ли, всъщност след онзи наш разговор, сякаш част от болката изчезна. Сякаш твоето сърце, наистина успя да я попие.
Аз се усмихнах широко и извърнах поглед отново към небето. Какво можех да кажа? Може би като дете можеше да кажа много неща, но точно в този момент, аз се сещах само за едно.
-    Когато сме деца, ние чувстваме нещата по друг начин. Когато обаче пораснем вече осъзнаваме нещата. Когато сме големи ние сме щастливи, но и в същото време сме нещастни в щастието си. Готови сме да обикнем всеки, а после да бъдем наранени и чувствата ни да бъдат захвърлени някъде там. Е, може би именно в такива моменти на загуба и падение на нас ни трябва една малка ръчичка, която да се подпре до рамото ни и с нежен глас да ни успокой. Помниш ли, какво ти казах аз тихичко тогава?
Тя се замисли, а след това очите й се насълзиха. Не след дълго отново закапаха сълзи, но този път не на отчаяние. Този път те бяха на благодарност и щастие. Сълзи, които показваха как човешкия дух се нуждае от обич и закрила и как само две думи могат да накарат сърцето ти отново да бие, след като е спряло.
-    Колко незначителни са за някои тези думи, а колко много означаваха тези думи за мен. Как именно тези думи успяха да ме накарат отново да се върна към живота и да продължа напред.
Кимайки се съгласих на казаното от нея. Ние хората трябваше да се научим не само да обичаме, но и да позволим да бъдем обичани. Да не причиняваме на другите това, което не искаме те да причиняват на нас, но най-вече трябва да се научим да се радваме на малките неща, дори това да са две прости думички.
-    Точно така. Тези думи за много хора не означават нищо, но понякога именно те връщат човек към живота и го карат да се усмихне. Много хора не оценяват истинската сила на думите „Обичам те”.
След тези думи нямаше, какво повече да се каже. Ние просто станахме, хванахме се за ръце и заедно като добри приятели потеглихме по непознатия път на живота.

Автор: Илиян К.

Как си?

Как си?

Лека нощ от мен, дами!

Повече от сладка. 
Амии гледам картинки, ти?

Дребо сладкоо   

New, то е ясно, че само аз ще си ви пиша тука

Колко време трябва да е неактивен един член на екипа, за да изгуби правата си?  :p

Благодаря на биберончетоу, за отговора!

Добро.

Гледам кеча, а ти?

Печена.

Мач.

Десет.