десет

• Не е ефект. От самата камера или фотоапарат е. Не знам как точно да ти обясня, но не е ефект.

Нямам много идеи... Благодаря! 

• - Не, този път съм аз.- Габи сведе глава надолу и започна да хапе нокътя на палеца си.
  - Няма нищо.- засмя се Теа.- Не се безпокой.
  - Ще направя пуканки, искаш ли?
  - И хубав филм?- усмихна се Теа.
  Габи намигна. Прекараха си чудесно вечерта. Музика, филм, пуканки, беше доста забавно, макар да бяха само те двете. Страхотен купон.
  Легнаха си малко след полунощ и двете бяха доста изморени. Решиха, че най-добре ще е да разчистят на сутринта.

  - Ъх, добро утро.-помърмори Габи.
  - Здравей. Искаш ли кафе?
  - Теб боли ли те главата?- Габи направи гримаса и се хвана за главата.
  - Да. Изпий чаша чай, на котлона.- посочи Теа.
  Габи се затътри към печката, взе чайника и си наля пълна чаша. Извади от шкафа бисквити и ги изсипа в една леко поучукана чинийка.
  - М, много са вкусни. Искаш ли?- тя подаде чинията на майка си. Теа кимна отрицателно и продължи да разглежда пощата.-Страхотен чай.
  - Наистина ще ти помогне. Изпих една чаша и вече се чувствам чудесно.- засмя се Теа.
  - А мамо,-Габи отпи глътка от чая- изпратих писмо до колежа. С няколко въпроси на които да отговоря.
  - Не си ми споменала. Какви бяха въпросите?
  - Забравила съм.- усмихна се тя.- Защо искам да уча там. Какъв опит имам с изобразителното изкуство. Колко езика знам и още няколко.
  - Мхм. Виждаш ли, за това е важно да знаеш езици.- Теа я прегърна.- О, виж ''Университет по изкуствата''.- тя дръпна плика, който беше под още няколко такива със сметки и прочие.
  - Вълнувам се. Отвори го ти.
  Теа бавно започна да отваря плика и си личеше неспокойствието на Габи. Да внимателно отлепи плика и извади листа от вътре.
  - Какво трябва да пише?-попита Теа.
  - Дали съм приета да уча там. Е?
  - О, миличка...

• Глава 2

  - Ели, събуди се.- шепнеше мама.- Хайде, пристигнахме.
  Изстенах и се размърдах на седалката. Отворих бавно очи и изключих музиката, която явно през целия път е била включена.
  - Къде сме?- все още неориентирана попитах аз.
  - В Германия. Събери си нещата, по- бързо.
  - А, вярно.
  Прозях се няколко пъти и вече по- енергична си събрах нещата. Слязохме от самолета и отидохме да си вземем багажа. Но някак си се чувствах странно.
  - Ето ги.- подвикна баща ми.
  - Мамо, чувствам се зле.- подпрях главата си на рамото й.
  - Заради часовата разлика е, предполагам.
  - Но тя не е голяма.
  - Да не си болна.- тя опипа с устни челото ми.- Хм, не си. Ще видим после.
  Взехме куфарите и другите чанти, които носехме със себе си и се запътихме към изхода на летището. Баща ми махна с ръка на едно такси и до спря до нас.
  - Добър ден. Може ли да ни закарате до улица Магдебург?- попита колкото може по-разбираемо татко.
  - О, англичани. Разбира се, качвайте се.
  Набутахме в багажника всичко, което можахме. Първите няколко минути цареше тишина, но изведнъж шофьора реши да заговори:
  - Та, от къде сте вие?
  - Говорите много добре английски.- отбелязах аз.
  - В германия идват много туристи и трябва да съм подготвен.- видях усмивката му в огледалото за задно виждане. Симатичен човек.
  - Какво ще посетите първо? За колко време ще останете?- той не спираше да задава въпроси.
  - О не, ние не сме туристи.- засмя се баща ми.- Ще останем тук. Преместихме се от Лондон.
  - Мхм, разбирам.- поклати глава той.- Много е хубаво тук. Ще ви хареса.
  - Надявам се.-помърморих аз.
  Наистина беше красиво. Не можех да откъсна очи от природата и забележителностите. Берлин е страхотен град.

Много благодаря.

Пробвай след като рестартираш компютъра, ако не стане.. не знам от какво може да е.

• Мамо, та ние оставяме целия си живот тук.- помълчах за миг, а после продължих- Ще може ли да си взема плакатите? Рисунките ми?
  - Разбира се.
  - Кога заминаваме?- попитах аз.
  - След седмица.- мама ми се усмихна.- Отивам да сготвя нещо. Предпочитания?
  - Не.-обърнах се към прозореца и долепих чело до стъклото.
  - А, ето ти играчката.
  - Остави я на леглото.- промърморих аз.
  Тя въздъхна и излезе от стаята. Стъклото се запоти и аз с пръст започнах да рисувам черти. Ще ми лиспсва това място, помислих си. Роднините, приятелите. Макар, че от една страна ми се иска да се махна, но бъдещето ме плаши. Как ще свикна, ще бъде трудно.
    В оставащите дни се срещнах с приятелите и роднините си. Свалих всички плакати и рисунки и ги събрах в кашони. Прибрах играчките си и половината от дрехите. Странно, не ми беше тъжно, че щях да заминавам. Беше ме страх.
  - Готова ли си?- попита ме мама.
  - Ще ми липсва. Хората, мястото, всичко.- усмихнах се.- Може ли минутка?
  - Разбира се. Чакаме те долу.
  Кимнах. Мама излезе, а аз за последен път се разходих из апартамента. Беше странно, толкова празен. Бяха останали само шкафовете, бюрото ми и леглата. Затворих вратата и излязох.
  - Ето ме.
  - Хайде, влизай.- подкани ме тати.
  - Колко дълго ще пътуваме?- засмях се аз.
  - Защо се смееш?- попита мама.
  - Нервна съм.
  - Около два часа. Изключи си телефона.- каза тати.
  ***
  Тичахме като луди. Според мама щяхме да си изпуснем полета, а пък баща ми казваше, че сме подранили. Аз просто тичах след тях и се смеех.
  - Мамо, там.- посочих терминала, през който трябва да преминем. Точно в този момент мъжа, който проверяваше билетите понечи да затрвори, но мама като лъвица му се нахвърли.
  - Чакайте.- извика тя. Аз изоставах някъде в тълпата.
  - Билета ви?
  - Ето го.- майка ми му навири билета в лицето и той кимна просто.- Ели, къде си?
  - Бързам мамо.-едвам се сдържах да не се изсмея.- Ето и моя.
  - А вашия господине?
  - Тук някъде е, момент.- той започна да рови по джобовете на сакото си, но явно го нямаше там.
  - Тате, задния джоб!- провикнах се аз. Той бръкна, засмя се и го подаде.
  - Благодаря, заповядайте и приятен полет.
  - И аз благодаря.- каза вече спокойна мама.
  Качихме се в самолета и се настанихме по местата си. Мама започна да бърбори на баща ми.
  - Казах ли ти, че щяхме да закъснеем?- шепнеше грубо тя.
  - Добре Трейси, съжалявам.
  - Мамо, сядай де.- сопнах се аз.
  Загледах се навън. Облаците бяха толкова красиви. Неусетно заспах.