Не.
Специален ранг?

Не.
Редовен?

Да.
Симон?

Не.
Фейсбук?

Да.
И двете еднакво?

Не.
Начинаещ?

Не.
16?

Не.
15?

• Надявам се да Ви хареса. Всичко, което пише вътре е лично мое мнение.

• Едва сега разбрах защо нито един мим не говори. Защо само се усмихва, защо само прави движения, но не издава звуци.
  Зад онази цяла смес на лицето му, се крие болката. Крие се пропитото му лице зад нея. Крие се, и ще се крие докато някой не я махне.
  Отдавна бе разбрал, че думите, които казват хората не са нищо повече от думи, но причиняват болка. Отдавна са разбрали, че дори едно движение и само една усмивка могат да накарат човек да се смее, да се усмихне, да се почувства щастлив дори да е само за миг.
  И са прави!
  Ние използваме думите си за да лъжем, за да причиняваме болка чрез тях. Да обещаваме, но да не можем да изпълняваме. Но те не, не дават обещания, не нараняват.
  Усмихват се, знаят стойността на всяка изказна дума и я ценят.
  Може би си мислят”Защо да говорим, когато не можем нищо да сторим?”.
  Прави са, отново!
  Говорим, казваме неща за които съжаляваме. А те не.
  Те просто слушат, виждат себе си в лицето на другия. Но когато погледнеш зад техните очи, не откриваш онази усмивка, а онези сълзи от преди. Виждаш болката в очите им, болката накарала ги да замълчат за винаги. Болката накарала ги да разберат стойността и на най- простата дума и на най- малкото движение.
  Те за теб са „атракция”, която виждаш, а ти за тях си утеха. Утеха, че правят някого усмихнат, дори и без думи.
  Те са пример за нас хората. Те се усмихват като нас всички обикновени хора, но зад тази усмивка крият тъга, също като нас. Но нещо ги различава, това че не издават звук, не говорят и най- важното дори да са с най- тъжните очи на света, карат твоите да блестят сякаш са най- искрящите звезди в небесата.

Надявам се да Ви хареса.
Отдавна не бях писала нищо, така като понякога човек губи музата си,
дано се е върнала и не съм Ви разочаровала.


Усещам студа,
как бавно пробива плътта ми.
Усещам твоя глад
да ме нараниш.
Усещам как погледа ти
сякаш изпива всяка част от мен.

Пиян от видяното,
загърбваш чувстваното.
Не падаш, вървиш, сякаш
никога няма да сгрешиш.
Гледаш с този поглед,
искаш отново да ме нараниш.

Застинал си ти.
Застинала съм и аз.
Отдавна изгубили сме се.
Малко по малко убиваме се.
Бавно разпадаме се.

Усещаш ли?
Погубени сме!

Ямбол.

И двете.