Десет.

Да.
Мария?

Здравейте.

Хайде лека нощ от мен. Утре ще пишем повече.   

Ммм дам. Я кажи сега кога пак ще ходиш в САЩ да идвам и аз този път.

Ще ходя да си лягам.

Е, не съм и очаквал друго да си помислиш. След малко как ще отида да си легна.

Десет.

Не.
Александър?

Приятна.

Хайде нещо ново от мен, очаквам вашите коментари и критики.

"Корените на вековните дървета"

Как да опишеш нещо толкова красиво? Как да опишеш нещото, което обичаш и за което сърцето ти тупти? Как можеш да обясниш на някой, който те попита - "Какво е любовта?", какво е всъщност?

Тя бе облегнала глава на рамото му. Черната и коса се спускаше назад, както винаги изящно права. Красивите й, тайнствени очи бяха вгледани напред и отстрани изглеждаха замислени. Неговия поглед бе празен. Не можеше да се опише, какво точно съдържаше. Сърцата им обаче туптяха като едно цяло. Всеки пулс биеше едновременно с този на другия образувайки красотата на любовта.

След няколко минути заедно се изправиха вплетоха пръстите на ръцете си, както две дървета посадени едно до друго някога вплитат своите корени и остават така за вечността. Бавно те вървяха забавляваха се, усмихваха се, радваха се на деня и се опитваха да правят всичко, което им позволяваше живота, защото той бе прекалено кратък, за да успееш да направиш всичко и те съвсем скоро щяха да го разбират.

Един ден телефона иззвъня. Момчето побърза да вдигне и със широко отворени зеници изслуша всяка една дума много внимателно. След миг затвори телефона и се качи в стаята. Бяха му съобщили, че онова красиво чернокосо момиче, което той обича вече никога няма да бъде до него. Какво щеше да прави сега? Нямаше сили да чупи, нито да вика. Не можеше да обвинява живота, както и съдбата. Бавно той седна на леглото, а по лицето му се стичаха сълзи. Сълзи на мъка, мъка породена от любовта. Защо съдбата бе толкова жестока? Това бе въпроса, който всеки винаги си задаваше усещайки тази болка. Дали отново щеше да се влюби така, дали щеше да срещне нова като нея? Не, той трябваше вечно да страда и да се мъчи, защото живота вече не бе такъв, какъвто бе преди. Вече нямаше да усеща топлата кожа, нямаше да целува нежното бяло лице. Вече онова сърце, което туптеше заедно, щеше да тупти само и нямаше да е толкова лесно. Той облегна глава на възглавницата и се загледа в снимката с тъмно окото  момиче. Успя обаче да произнесе няколко думи "Защо ме изостави толкова рано, защо наруши обещанието си, любима моя? Сега ти си някъде там, а аз съм сам тук и просто не мога да живея без теб. Моля те върни се, върни се при мен. Обичам те"...

След няколко години русокосото момче вървеше в парка, гледайки напред. Едно малко, красиво момиченце го дръпна за крака. Той се обърна и прегърна малката принцеса. Сините и очички бяха толкова красиви и в същото време толкова безобидни.

- Бате, можеш ли да ми кажеш, какво е любовта? - попита то, като се усмихна и започна да пляска с ръчички.

Момчето остана няколко минути замислено, а след това простичко отговори:

- Любовта е нещо, от което всеки човек има нужда. Тя е, когато мама ти се кара, когато направиш нещо лошо, но ти въпреки това я обичаш, тя е онова, което кара татко да те обича, когато го обидиш. Това е онова, което кара най-скъпия ти приятел да те обича, когато си го наранил. То е онова чувство, което кара хората да си прощават и което макар понякога да ги наранява, в следващия момент ги прави по силни.

Автор: Илиян К.

Ами кефя се на Нина Добрев, а ти?