*******
- Шшт, тихо мамо. Да не го събудим.-каза Димчо.
- Честит рожден ден, Боби!- прошепнаха те в един глас.
На Боби му трябваше време за да се разсъни. Поразтърка очи, прозя се и каза:
- Днес ли е рождения ми ден?
- Да. Хайде, ставай. Трябва да подготвим украсата на двора.
Ани излезе, а след нея и Димчо. Тя направи закуска, сфари чай и подреди красиво масата. Росен отново бе излязъл рано.
- Мамо, къде е тате?- попита Боби.
- Няма го. На работа е.
- Ще му се обадя, става ли?
Ани въздъхна:
- Остави на мен.- усмихна се тя и го целуна по бузата.
Двамата седнаха да закусват, а Ани се качи нагоре към спалнята. Ако се ядоса, да не я чуят какво говори. Взе домашния телефон и набра номера.
- Ало.-прозвуча дрезгавия глас на Росен.
- Мили, аз съм. Кога ще се прибереш?
- Анастасия, колко пъти съм ти казвал да не ме търсиш, когато съм на работа?!- Тя се сепна. Не я беше наричал така от както се запознаха. Росен знаеше, че тя мрази името си и затова никога не я наричаше така.
- Анастасия? Росене какво ти става? Детето днес има рожден ден, а ти пак ли мислиш до късно да оставаш?
Не получи отговор. Той затвори телефона.

В Terranova, New Yourker и магазини за дрехи.

Не.
45?

Ооооо    По-бързо некст!

ех, не.
52?

Аватара

не.

Още!! 

• Той отново седеше на креслото в ъгъла на стаята, сложено там когато се нанесе. Мислеше за много неща. Имаше проблеми в работата, с парите и сметките, но само той знаеше. Излизаше рано, работеше до късно и все не му достигаше време за себе си и за семейството му. Криеше тъгата си с усмивка и никой не разбираше. Може би бе усвоил това от курсовете по актьорско майсторство. Никога не му личеше. Понякога му се налагаше да лъже съпругата си и това не му харесваше. Дори и Вие бихте направили същото! Никой не иска да нарани семейството си. Беше затънал в сметки до гушата. Личеше му колко е изморен. Всичко това продължаваше от осем месеца. С времето отслабна, проличаха си скулите, очите му хлътанаха, устните му се напукаха, всичи черти проличаха. Съпругата му също забеляза, но не го показваше пред него. Всяка сутрин го целуваше и се взираше за миг в тъмните му очи. Беше още млад, а изглеждаше сякаш бе на този свят милион години. Само вечер сядаха заедно на масата. Той, съпругата му и двете им деца. Едното на единадесет, а другото на седем. Две прекрасни момчета. Той винаги си бе мечтал за момиче, но ето, че съдбата не им бе отредила това. В последните един-два месеца, Ани- съпругата му- забеляза мършавия му вид. На вечеря тя се стараеше да пълни чинията му малко повече, но той все така я оставяше пълна с извинението, че в работата е хапнал нещо. 
  ******
  Денят им минаваше едообразно. Вече почти година едно и също. Росен започна все по-рано да излиза от вкъщи и Ани се притесни. Добре, че децата не питаха. Сутрин тя събуждаше децата с целувка, а не Росен, както преди. Тя караше седем годишния Димчо и единадесет годишния Боби на училище. Изглеждаше щастлива, но не беше така. Боби вече беше голям и разбираше, че се случва нещо. Започнаха по-често да вечерят без баща си. Само майчината обич недостига, а и все пак те един ден ще станат мъже. Беше им тежко. Росен хиляди пъти се бе упреквал за това, че трябваше да стане продавач в магазина на баща си, а не адвокат. Това го съсипваше. По пощата идваха пликове с все по-големи суми. Той винаги гледаше да ги скатае някъде за да не види Ани. Толкова много пари.
  С нея се омъжиха млади. Боби вече се бе родил. Първите две години години, майката на Ани го гледаше, за да може двамата със Росен за давършат образованието си. Може да се каже, че Боби беше случайност и огромна изненада в живота им, но никога не биха го нарекли ГРЕШКА, защото той е плод на една огромна любов, точно както в книгите. Четири години по-късно, надявайки се на момиче се роди Димчо. Макар, че желанието им не се сбъдна, те са щастливи заедно или поне до колкото могат сега.

*Ако има интерес ще го продължа. Очаквах да е късо, но идват идеи и може да е на няколко пъти.*