Дъга.

Десет.
Пиле с ориз?

Измислица?
Дразнитекогатонякойпишебездаслагаинтервали?

И двата.

Малко си промених графика, тъй като смятах да я чета след "Анна Каренина", но не се стърпях.

Заглавие: "Ад"
Автор:Дан Браун
Лична оценка за книгата:9/10, тъй като краят е малко особен. Този път Робърт Лангдън не успява да спаси света.
Личен коментар: Чете се на един дъх. Супер интересна е, много умело въвлича читателя в обастановката на древни градове и шедьоври на изкуството.

Аз не съм съгласна. Все още има стойностни хора на този свят и аз съм щастлива, че имам такива около себе си.

drebosy4etu, няма нужда да търсиш още, тези са супер. Благодаря!^^

Не.
Пееш хубаво?

Погребение.

Много, много се извинявам!

11. Станах и се облякох. След час започваше първата среща на Марк. Обадих се за такси и се отправих към корта.
Ако не друго, поне времето най – после беше хубаво.
Да гледам как Марк побеждава беше прекрасно. Да си спомням какво направих ме убиваше. Бързо трябваше да намеря изход от това положение и една идея се зараждаше в ума ми.
След изтощителна двучасова игра Марк най – сетне отстрани съперника си. Видах го да тича към мен и станах от скамейката, за да го посрещна. Той ме гушна силно, повдигайки ме. В един момент почти не ми достигаше въздух, но това ме накара да се притисна към него дори още повече.
И вие бихте ценяли всеки миг от нещо, ако знаете, че скоро ще го изгубите, нали?
-    Честито! Ти успя!
-    Да! Да! Не мога да повярвам! Обичам те, чу ли? Ти ми помогна да стигна до тук... – той внимателно ме пусна на земята – Какво има? Изглеждаш уморена.
-    Почти не спах снощи, нали знаеш – Алекс и клубовете, които избира... – чудесно, сега даже и го излъгах.
Марк се засмя весело.
-    Довечера си на клуб с мен – тази победа трябва да се отпразнува.
-    Довечера ще бъда където кажеш – усмихнах се. Отново усетих горещи сълзи в очите си.
-    Хей, какво има – той ме хвана за брадичката, за да се вгледа добре в мен.
-    Просто се замислих как скоро няма да се виждаме и...
-    Саша, та аз няма да ходя никъде... Е, поне не това лято.
Въздъхнах. Кариерата на Марк като тенисист сега започваше. Той бе страшно добър и много хора, присъствали на днешната среща, го бяха забелязали. Този мач беше ключов.
-    Все някога – „все някога аз ще замина, Марк.”
-    Сега няма да се тревожим за това. Отивам да си взема душ и после ще хапнем някъде, искаш ли.
Кимнах.
-    Супер, чакай ме тук – целуна ме и усмихнат затича към съблекалните. Беше толкова щастлив! А по пътя всички го поздравяваха.
Докато чаках започнах да ровя в телефона си. Обадих се на мама. Утре с татко се прибираха у дома. След десетминутен разговор, най – накрая се реших да задам въпроса, заради който се обадих.
-    Мамо, а ти... ти мислиш ли, че Роб ще има нещо против да му погостувам? През лятото? Цялото лято.
Роб беше един от братята ми.
-    Не, не мисля. Но защо цялото лято?
-    Не мога да остана повече в Манхатън.
-    Станало ли е нещо, Саша?
-    Не едно, много неща, мамо – бях отнесена, припомнях си последните месеци.
-    Добре ли си?
-    Не се тревожи, добре съм – физически.
-    Трябва да затварям сега, но определено искам да говорим за това по- късно.
-    Няма нужда, просто се обади на Роб. Ще говорим когато си дойдеш. Обичам те. Чао, мамо!
-    Е, добре, щом така искаш. И аз те обичам. Чао.
В този миг зърнах Марк. Тръгнах към него. Не беше честно, не беше възможно! Как можех да имам чувства към двама? Как можех да обичам Марк, да съм привързана към Нейтън и да мразя себе си? Трябваше да сложа край. Може би не днес, но друг изход нямаше.

Измислица.
В момента слушаш дъбстеп?

Пет.