В разказа “Една българка” Вазов разкрива образа на силната, смелата и всеотдайна българка, която, изправена пред тъмните води на Искъра, пред безсилието и отчаянието, успява да подтисне страха и да стори едно голямо добро, жертвайки се за българин. Моментът, в който смелата българка е изправена пред такова припятствие – придошлата и страшна река – е един от най – вълнуващите в разказа.
    Баба Илийца тръгва в тъмнината към мястото на срещата с бунтовника. В душата й се таи голяма мъка “Тя беше много смутена, тя не посмя и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена”. Но нима е могла да издаде тайната за един живот на човек, който от страх за себе си е забравил и род, и родина.
    Вазов рисува обстановката на онази страшна нощ “...чуките и бърдата отсреща, деня намусени, а сега зловещи” придават зловещ вид на картината. Тези сенки биха накарали не един мъж да се подвоуми и да се върне назад. Но не и баба Илийца. Тя успява да подтисне страха благодарение на силната си воля, добротата и човешката си топлота. Душата й е изпълнена с “тревога и безпокойство”. Но не за себе си се тревожи и страхува тя, не и за болното си внуче, а за момъка, който я е накарал да се почувства нужна , да се почувства българка. Фактът, че Илийца посада да си почине, доказва колко е бързала, жалийки час по – скоро да стигне до бунтовника.
    Колко ли майчина любов има в нейната душа? Колко ли искрена обич има в сърцето й към младия човек, тръгнал “за християнска вяра курбан да става”? За да тръгне в тази тъмна нощ “без ни една светлинка”, огласявана от “кучешки лаеве”, означава, че желанието й да спаси човешки живот подтиква всички други чувства и диктува всяка нейна стъпка. Не че баба Илийца не се страхува. Вазов казва “не хвана през селото, дето я беше страх да мине, а тръгна наляво от него”, когато описва връщането й при ладията. Да се страхуваш е човешко, но да подтиснеш този страх вече е сила и воля. Точно тази сила на характера и тази жар на душата карат читателят да се прекланя пред старата жена.
    На брега на Искъра, където баба Илийца търси ладиаря, тя разбира, че и той се е побоял от турците да остане при ладията си. “Що да чини”. Баба Илийца се бори с безсилието и страха “Що да чини”. Дори за миг не помисля да се върне. Та и не би могла. Пред очите й е още измахнатото лице на момъка с опнатите дрехи. Все още чува отчаяния му глас “Бабо хляб! Умирам от глад.” Не! Като майка и като българка тя не може да го изостави. Майката в нея иска да помогне на един измъчен, изстрадал син, а българката – да спаси един родолюбец. Повторението на въпроса “що да чини” разкрива колко трескаво мисли старата челопеченка, дири най – добрия изход.
    Усещането за безсилие и страх се превръща в истинско отчаяние, когато вижда, че ладията е заключена с катанец за дълбоко забития в земята кол. Настъпва най – голямото изпитание за тази истинска българка – изпитание на силата, на волята, на човещината и на добротата. Баба Илийца доказва на какво е способна една майка и една българка. Щом е поела обещанието , тя ще го издържи докрай. Притесненията й авторът предава с глаголите “изтръпна”, “се изправи втрещена”. Но няма време “петлите вече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше”.
И старата жена се навежда над кола, решена да го изтръгне от прегръдките на земята. Започва тази “страховита половин часова” борба, която ни кара да изтръпнем. Баба Илийца хваща с яките си, изпечени в труд ръце и напряга всички сили. Гърдите й “дишаха гръмовно”. Краката й затъват в пясъка на онази земя – българската, чиито живителни сокове пулсират в яките й жилести ръце. Умело подбраните епитети и наречия “гръмовно”, “страховита половинчасова борба” и глаголите “напънаха”, “изпращяха” разкрива върховното напрежение на старческите сили, необикновената й сила и воля. Повторенията “нови сили”, “нова ярост” и глаголите “удвои” и “утрои” разкриват мотивацията й да направи добро, да спаси един човешки живот, както повелява християнския й дълг.
     Запомняме този момент като картина – символ на саможертва. Завинаги отнасяме в паметта си образа на старата жена “превита одве от напъна си да изкърти кола”. Усилията й са възнаградени. Илийца се чувства победителка. Тръшва се на пясъка отмаляла, но щастлива. В тази “страховита половин часова борба” за освобождаването на ладията се разкриват най – пълно силата, волята, упоритостта и самоотвержението й. В момента, в който тя преминава мътния и придошъл Искър, се разбира, че тя извършва истински подвиг. Това свръх напрежение в IV и V глава на разказа играе ролята на кулминационен момент в композицията.
    С разказа “Една българка” Вазов възпява гордия, мълчалив подвиг на българската жена. Творбата му е разказ за славното, героично време, изпълнено с подвизи и премеждия, в които можем да съизмерим себе си с подвига на такива безименни българи като баба Илийца.

Вземи това до където е 2ра глава и си готова