Ангелите плачат

Навън отново е Зима. Никой не може да я спре. Никой не може да и каже „Не искам да дойдеш. Не и отново”. Не и с онова болезнено чувството, че отново ще ми отнемеш нещо. С чувството, че ме гледаш от някъде - там зад ледения хоризонт и чакаш удобен момент да дойдеш и унищожиш всяко мое щастие, тъй както превърна всяко цветно и щастливо нещо навън в една пуста и бездушна бяла пустиня. Злобният тътен от вятъра веещ по безлюдните улици, разпръсква усещането за студ, мраз и самота. Снегът, както всяка изминала година покрива всичко навън. Точно както забравата се спуска над спомените. Горчивите и болезнени спомени, които всъщност са единственото нещо, което не искаме да помним. Не ги помним. Или поне се преструваме, че е така. А снежинките се трупат, ли трупат. Падайки спокойно – чисти и невинни, показват колко са мръсни и виновни, хората в сравнение с тях. „ Ангелски сълзи” – така определяше тези слуги на Зимата малката ми сестра. Тя беше като светлина в тъмните дни със златните си коси, сини очи и душа по-чиста дори от безкрайното небе. Още от малка беше силна и смела. Когато другите бяха разстроени тя ги успокояваше, но така и на никой не се наложи да успокой нея.
Когато другите плачеха тя им се усмихваше и ги насърчаваше да продължават да се борят. Ех, тази нейна усмивка - винаги чаровна и топла, грееща дори за непознатите, стоеше на лицето й. Но изведнъж тази усмивка изчезна от живота ми и колкото и да я търсех - нея вече я нямаше.

10 години по-рано:

Беше една от последните септемврийски нощи. Бях в малкото си бяло волво и бързах към училището на сестра си. Отново закъснявах да я взема. Навън все още не беше паднал сняг, но заради проливните дъждове и минусовите температури беше много заледено. Когато стигнах тя стоеше отпред на една малка пейка, загърнала се с якето си. Клатеше се назад – напред заради студа, но лицето и както винаги изглеждаше спокойно и приветливо.
Спрях колата точно пред нея и побързах да й отворя за да влезе.
- Извинявай, извинявай наистина много съжалявам, че закъснях. – казах набързо и зачаках отговорът й.
- Няма проблем. Сигурна съм, че си имала причина и повече няма да се случи. – каза ми тя със звънливото си гласче, а снежно белите и зъби се показаха след като тя ме дари с топлата си усмивка. Отново. Както и миналите няколко пъти, в които закъснявах. Но тя никога не каза нищо за това. Само нейното „сигурна съм, че си имала причина”. Ядосвах се на себе си, макар че ядосаната трябваше да бъде тя.
Запалих колата си, двигателят изръмжа лекичко и потеглихме към вкъщи. Живеехме няколко километра извън града в двуетажна къща. Пътят до там беше 30 – 40 минути, но заради леда щеше да ни отнеме повече време да се приберем. Карах колата и захванах разговор със сестричката си. Сара – така беше нейното име. Беше на 15, с 6 години по - малка от мен. Вече почти стигнали до вкъщи трябваше само да преминем през едно тясно надолнище. От едната му страна имаше каменна стена, която с времето се беше разрушила, а от другата красивото местно езеро. Сара обожаваше езерото и както всеки път не пропусна да му се възхити. Беше залепила нос на прозореца и очите и шареха по приказният пейзаж.
- Някак си ми изглежда страшно сега. – каза тя с леко притихнал глас.
Обърнах се към езерото, но това беше най-голямата грешка. Не видях как колата мина през стар дънер, който явно наскоро бе паднал на пътя. Изгубих контрол над нея, а заради леда и голямата скорост спирачките ми отказаха. Последното, което помня беше, че се преобърнахме и паднахме в езерото.
Студ. Усещах го навсякъде по тялото си. Сякаш самата Зима ме бе погълнала и бе унищожила всичките ми надежди за дори един слънчев лъч. Беше тъмно. Не разбирах какво става, около мен се чуваха непознати гласове. Изведнъж малко, по-малко спомените започнаха да ме връхлитат и да се избистрят в съзнанието ми. Направих няколко опита да отворя очи и след няколко неуспеха се получи. Първоначално виждах размазано, но след няколко минути всичко стана ясно. Бях на брега на езерото завита с няколко одяла. До мен дойде мъж, по чието облекло разпознах, че е медик.
- Госпожице, добре ли сте? Чувствате ли болка някъде? – попита той, като ме зави с поредното одеало. Болеше ме и то навсякъде.
Опитах се да проговоря, но ми беше трудно.
- Сестра ми... – с много усилия продумах.
След като чу това през очите на мъжа премина мъка и съжаление.
- Беше цяло чудо, че сте оцеляла госпожице, но за сестра ви бе прекалено късно...– това беше единственото нещо, което чух от думите му. Изведнъж болката по тялото ми изчезна. Студът вече го нямаше. Имаше само една безкрайна празнота. Не усещах нищо, ала сякаш сърцето ми изчезваше. Потъваше в бездънна яма и аз не можех да го спася. Не можех нищо да направя. Не и след като нея я нямаше.
Изведнъж от небето западаха малки бели снежинки. Превземаха всичко наоколо и падаха във водите на езерото. Като се загледах в него то наистина бе повече от страшно.То ми беше отнело Сара. То беше отнело една невинна душа. А снежинките падаха ли, падаха..
- Ангелите плачат – едвам се чух да казвам, а след това неутешими сълзи закапаха от очите ми. Около мен вече нямаше никой – бях сама със сълзите си, чакаща малката си сестричка да дойде, да ми се усмихне и да ме утеши.

10 години по-късно:

Стоя на прозореца в къщи, но пак усещам ония студ, а навън Зимата не жали никого. Но аз не я виждам, защото очите ми отново са пълни със сълзи и се питам, защо ли аз оживях. И продължавам да чакам Сара да дойде и да ме успокой. Още я чакам, ала тя не идва...

Ангели отгоре плачат ,
а сълзите им чак
при нас се стичат сега.
А, защо ли те плачат,
може би защото
умира някъде една
ангелска душа.

Дори не предполагах, че за мене ти си роден,
защото сме различни като нощ и ден.
И все пак сърцето мое на момента плени
дори да знаеше, че после ще ме боли.

Всичко, което ти липсва го искаш
затова в ъгъла винаги ме притискаш.
Лъжи? Любов или сълзи.
Какво си намислил, кажи?

Да си призная, че те обичам
до горчивия край ще отричам!
Защото имаш ли над мене тая власт
нивга вече не ще бъда истинска аз.

Ако някой човек е дошъл –
непременно той си отива,
но дори да боли
споменът за него
вечно в сърцето гори.

Без пламък силен - любовта не гори,
разбирам го туй
между тези
стени от сълзи .
И само безмилостна болка ме жива държи -
единствена тя останала в мен да гори.

Но на тебе дали изобщо ти пука?
Не съжаляваш ли,
че останал си тука?
Нима няма да си тръгнеш ти
и след тебе да гледам как
взимаш
всички мои мечти?

Вътре в мене безспирно
боли, защото дори,
че те обичам
сили нямам вече да отричам.
Но как да кажа на сърцето
да спре?
Как да му кажа от таз обич
да не умре?

Лутам се, ала пътя си не намирам
В тая безлюдна снежна пустиня
Лутам се, но напразно е -
Да търся изхода спирам.
Трясък. Вик и накрая гробна тишина
Дали е сън или реалност това?
Изгрява туй слънце, но е просто мираж
Идва деня, но звездите на небето още блестят.

_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-__-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-

Да обичам ли ?
Не, не мисля вече от любов
достатъчно страдах.
Да мразя?
Нима остана кого.
Да съжалявам за миналото?
Вече няма защо.
Да си спомням за теб и мен?
Две вечно скитащи души
С от на дявола
по - горчиви съдби.
Нима от мечтите ни големи е
Останал само дим?
Нима имаме друг избор
Освен всяка трудност
да победим?
Да се дадем ли на страха
и на вечния бяг
търсейки безкористно
отсрещният бряг.

-----------------

Навън е мрак, но аз
Отново те виждам
Навън е лято,
Но очите ти си
Остават по – студени
И от зима.
Сърцето ти – тази скована пустиня
изпепеляваща всичко,
убиваща всичко добро
за мене остана единственото,
което не мога да имам.

--------------------

Има ли някой там?
Някой да е виждал едно сърце?
А една душа?
Загубих ги.
Но нищо чудно –
все пак ти си наблизо.
Но струваше ли си ?
Усмихваш се. Това е - предавам се.
Ти победи. Тотално влюбена съм в теб ОТНОВО.
Отидоха си и разсъдъкът и ума ми.
Имам само болка и страдание.
Но съм повече от щастлива – защото ме боли по теб.

Преди две години с една приятелка се помъчихме да напишем страшна история..

Тъжното езеро

През една тъмна и студена нощ младо и красиво момиче облечено в снежно бяла рокля се разхождало край местното езеро. То било мрачно и зловещо, затова повечето жители на малкото градче дори не се приближавали до него. Водите му били ледено студени и зиме и лете, а черният им цвят никога не се прояснявал.
Момичето обикаляло езерото докато изведнъж пътят му не бил пресечен от алено – червени следи от кръв. Любопитството на младата девойка надделяло и пренебрегвайки страхът си то последвало дирята от капките кръв.
След около 20 – ина минути пред очите й се разкрила непозната гледка. Пред нея стояла
голяма двуетажна къща, която навярно преди време е била една от най – красивите в този град. Прозорците й били големи и просторни, а зад тях се виждали вече изпреварили времето си завеси. Целият покрив бил покрит от керемиди, като на места липсвали по няколко от тях. Отстрани на вече почти срутилата се мазилка имало статуя на малка глава, чиито образ не можел да се различи.
Определено от доста отдавна къщата била изоставена. Зловещото изскърцване на вратата привлякло вниманието на момичето. Колебливо то тръгнало натам и не след дълго прекрачило прага на къщата. Когато влязла вътре тя се огледала и за изненада установила, че тя била идеално подредена все едно, че хората живели в нея един ден просто са изчезнали. Девойката видяла старите стълби водещи до втория етаж и тръгнала по тях. Те я отвели до коридор, а на стените му висели много и различни картини. Момичето минавало покрай тях и с голям интерес ги оглеждало до най – малкият детайл. Когато стигнало до последната картина ужасът се изписал по лицето й. На нея имало красиво малко момиче с дълга кестенява коса, която се бе развяла сякаш от вятъра. Очите и били катранено черни, а от тях капели кървави сълзи. Но не това било най – лошо, а факта, че оттук отново започвали кървави следи. Страхът отново си пробил път навън и момичето потреперило. Леко запристъпвало към края на коридора, докато не стигнало до малка дървена врата, чиято дръжка била позлатена. С треперещи ръце то бутнало вратата и на пръсти влязло вътре. Това, което видяло вътре накарало кръвта й да се смрази.Стаята била бяла, а вътре на един от столовете седяло детето от
картината.То се обърна към момичето и дяволска усмивка заиграла по устните му. Вратата на стаята се затвори със силен трясък. Чул се силният крясък на горкото момиче дошло в тази дяволска къща. И само това останало от него - един последен вик в един последен миг живот...

Според една много стара забравена местна легенда преди много години в къща край езерото живеело малко щастливо семейство – майка, баща и малко момиченце. То било много красиво и обичало да се разхожда около езерцето и да се оглежда в бистрите му води. Една вечер момиченцето излязло навън и както обикновено започнало да гледа отражението си. Но понеже било вечер нищо не се виждало и момичето се приближило още, но се подхлъзнало и паднало вътре. Не успяло да излезе и така загубило животът си. Когато научили за това родителите били съсипани и решили да заминат далеч от езерото. Оттогава духът на малкото момиче стой в къщата и чака завръщането на своите родители...

Какъв си ти бе откъде от къде се взе
И сърцето ми “превзе”..
Усмивката ти и тази на Дявола надминава
Може да си буря, ала всяка с времето си отминава
Любов ли, да бе да
Всичко просто е една шега
В която сме въвлечени сега
И няма изход до финала на нощта

Влюбена съм в теб, така ли ?
Така си мислиш, но едва ли..
Когато аз говоря дори и боговете си мълчат
Защото съм едно – едничко копие в светът
Разбери ме, пич изпълнението ти ми се хареса,
Но не си въобразявай, че ще бъда твоята принцеса
Не съм направена аз само за един
ще го разбереш това, но вече
                 ще си малко скитащо човече...

Силен крясък в нощта
Проправя си път към
Моята самотна душа
В тъмната нощ
Щастието ми се
Отдавна загуби
Защото сърцето
Точно в тебе
Се влюби.
Ти, който си по – страшен
И от смъртта стана
За мене невъзможна
и грешна мечта.
Грешка си ти –
Знам и щом  за
Глупост счита се това
Значи съм готова аз
пак и пак да греша. 
И макар, че не бива така
отново света си около тебе
ще построя
и ще чакам да го разбиеш ти
и да се срутят моите
стъклени мечти.
Но и сама да остана
В сълзи отново обляна
Ще продължа да те търся дори
През нощта и ще проклинам
Тази своя душа - 
нима за да греши само е
Създадена тя ?

Седя тук в тая
Къща от сълзи направена.
Седя тук с тая роза бодлива
Единствена от щастливите
Спомени запазена.
Седя тук, а навънка отново
Изгрява едно стъклено слънце,
А туй стъклено слънце
Изпепелява ме,
Мене и душата ми празна.

Извйнявам се, че всеки ред е с главна буква!!