Самота

Слънцето изгрява,
но не и над мен
пак се чувствам сама в този ден.
Аз имам облак който вали всеки ден,
капка по капка дъжд върху мен.
Дали съм променена…
дали съм същата като преди,
дори самата аз не зная
и над мен вали и пак вали.
Изгубена някъде във времето,
носеща със себе си вечно бремето,
за самота и студ
няма го вече онзи топъл скут.
Болката съсипва ме, самотата
отново обсипва ме.
Колко е трудно да се чувстваш сам,
облян в своя тъжен блян.

Стрелките на часовник тракат..
губя се някъде в мрака..
сълзи мъчни проливам..
сякаш сън заспивам..
Спомени идват  всеки час..
отново се питам – това ли съм аз..
дали ще бъда пак щастлива
като неволна самодива…
догадки прокрадват в тишината…
защо жестока е съдбата?
тъгата винаги е тук..
на усмивката напук!

Спомени…

Вървя изгубен към безкрая
и чакам да те срещна принцесо моя.
Бях със теб толкова време
нямам сили сега да спра,
да те искам през деня и нощта.
Минават годните скучни,
а спомените растат мъчни.
Но аз съм силен, без теб ще се боря,
ще бъда с друга и тя ще е моя.
Предава ме няколко пъти,
простих толкова лъжи
и да се боря за тебе- НЕ,
нещо ми казва: „Остави”, „Престани”
смисъл няма „Разбери”!
Момчето със счупено сърце ще бъда….
някъде в безкрая принцесо моя.

Тръгвам си
Да си тръгна аз ти обещах,
но това така и не разбрах,
защо отивах си не знам,
какво ли търсих пак натам.?
До мен стоеше само ти
и празните четири стени.
До тях стоях и аз нали?..
Но тръгвах, тичах,  заминавах...
и любов аз този път не обещавах.
Защото убил я беше ти,
между тези празни- четири стени.

(exclaim)