хубави са  (y)

пускам и следващата, ако още следите де  :p 

6 глава

- Е...! - побутна ме тя, когато видя, че съм се замислила.
- Ами...незнам. Искам да кажа, че не ми се е налагало да знам. Досега не са ми задавали такъв въпрос. Както и да е. Хайде да отиваме в столовата. - предложих аз.
Столовата представляваше голяма зала с мнооого маси, по които бяха насядали хора. По средата на залата имаше малък фонтан , от който излизаше прекалено много вода за малките му размери. Близо до фонтана беше масата на учителите. С Райън и Хейзъл си взехме вечерята и седнахме на една маса.
- Аз заминавам. - каза изведнъж Райън. Едвам не се задавих.
- Къде? - попитах го аз
- Пращат ме на някаква мисия. И аз незнам каква. Утре тръгваме.
- Но, но ,но...не може да се тръгнеш. Не искам. - започнах аз
- И аз не искам, но тряб... - не можа да завърши и големия стъклен таван се срути и някаква черна птица се показа от там.Изграчи веднъж и се насочи към ъгъла, в който седях, към моята маса...към мен. Не знаех какво да правя. Просто седях там и гледах как птицата се приближава
- Абигейл, бягай. - извика ми Хейзъл. Тръгнах да бягам към изхода, но вече беше късно. Птицата ме зграбчи и ме прилепи до стената. Отпусна глава назад сякаш се готви да забие клюна си във врата ми, но някакъв черен меч се заби в крилото й и тя простена. Проследих с поглед кой е хвърлил меча и видях едно момче да гледа птицата заплашително. Птицата ме пусна и се насочи към момчето. Замахна с нокти и го одра по рамото, а после си тръгна. Ако не беше това момче, сега щях да съм на омлет. Всички ме заобиколиха.
- Добре съм. Спокойно! - казах им аз, но те нястояваха да отида до лекаря. Видях как момчето излиза. - Искам да остана малко сама. - заявих аз и тръгнах в посоката на момчето, а после щях да питам защо тази птица искаше точно мен.
Коридора, по който беше тръгнало момчето водеше до задния двор. Озовах се в просторна градина с много цветя и дървета. Видях го да седи на една пейка, прикривайки кървящата рана. Не знам защо, но колкото повече се приближавах към него, толкова по-трудно ми ставаше да дишам. Вече бях на няколко крачки от него, но не издържах. Краката ми се подкосиха и залитнах. Но той ме хвана. Как успя толкова бързо - незнам. Вятърът леко подухваше и разрошваше кафявата му коса и беше забил синьозелените си очи някъде между моите. Изправих се и го избутах леко настрани, а на лицето му се появи самодоволна усмивка. Прикрих досада си.
- Благодаря, че ме спаси! - процедих накрая аз. Момчете беше симпатично...когато я нямаше самодоволната му усмивка.
- Пак заповядай. - каза той и пъхна ръце в джобовете си , докато бялата му тениска беше подгизнала с кръв.
- Първо, аз ли не разбирам или ти току-що ми пожела пак да ме нападне птица -канибал, и второ, сериозно трябва да отидеш на лекар да видят раната ти. - казах му аз със съвсем сериозен тон, но той само се изхили иронично.
- Първо, исках да кажа, че пак бих изкал да те спася от неприятности, и второ, каква рана? - отговори той. Погледнах ръката му, но раната я нямаше. Даже белег нямаше, а тениската му си беше бяла.
- Ама..сериозно, къде изчезват раните. Не ми е за първи път и наистина е много странно.
- Ти май си нова тука. Какво си?
- Всички това ме питат. Не може ли да ме питат например на колко съм , от къде съм...това ли е най-важното. - троснах му се аз, но преди да каже нещо, отново дъхът ми секна. Този път не залитнах, а се строполих на земята.

не знам

не знам 

пускай некст по-бързоооо        :p     

Една историйка. Дано да ви хареса. Казвайте дали да я продължавам.

1

- Джесииии, сприи! - извиках й аз, но тя профуча покрай мен и една не ме удари с черните си криле, които бяха разперени за полет. Спря се на ръба, колкото да отскочи и се спусна рязко надолу. Помислих си, че не може да полети, заради контузията, която получи и се спуснах притеснено към ръба. Погледнах надолу, но в същия миг тя мина на косъм от главата ми и се насочи към небето. Започнах да подскачам на  място от щастие. Тя успя. Погледнах я отново, докато тя пърхаше щастливо. По бузата ми се стече една сълза. Пегасът спря точно срещу юнското слънце, което я накара да изглежда още по-красива. Приличаше на черен ангел с отенък на демон, пробуден от черния й лъскав косъм. Извиках я и развалих вълшебния момент, от което тя изпърха недоволно и се обърна към мен. Насочи към ръба с намерението да кацне, но точно то й беше ахилесовата пета. Знаех какво ще последва, затова се отдръпнах настрани. Тя се концентрира, присви очи, от което кожата между очите й се сбръчка.
- Давай, Джеси! - извиках й, за да я окуража. Като отговор, тя присви леко крила. Насочи се бавно към мен, но въпреки, че се движеше бавно, в момента, в който стъпа на земя, тя се претърколи леко и застана в седнала позиция, подпирайки се на предните си крака. Не беше превъзходно, но беше мнооого по-добре от миналото и кацане, при което събори няколко дървета. - Хайде, да се прибираме Джес! Сигурно ни чакат за вечеря. - нарочно дабавих частта за вечерята. При думите за храна очите й се разшириха и тя тръгна на подскоци към вкъщи, докато аз се смеех тихо зад нея. Тя приемаше всяко показване на зъби като заплаха. Бавно се приближавахме към блока, където живеех. Живеехме близо по плажа, където имаше много скали за упражненията ни. Погледнах часовника и видях, че става полунощ. Тренирахме вечер, за да не ни види някой.
- Джес, скрий крилете!
Крилите й, досега огромни и страшни, се смалиха и се скриха под кожата й и тя се превърна в малко мишле, което криех в специална малко кутийка на крсъта ми. Това винаги ме учудваше, но нямаше кого да попитам за странните неща случващи се в живота. Надявах се мама да спи, затова влязох с бавни крачки и тъкмо се канех да вляза в стята ми, когато осветлението се включи.
- Къде беше, Мер?
Обърнах се и видях майка ми да стои до вратата на спалнята й и да ме гледа със страшните си сиво - сини очи.

мнения, критики   

тази вечер пускам и другата част   

(y)  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)                    некстт  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)  (y)       

горкия Джейк   
искам некст     

....но понеже анкетата казва друго, ще пусна още една глава и ако наистина няма интерес я спирам  обещах да е дълга

5 глава

Наистина беше госпожата от детската.
- Здравейте, Г-жо Лайт. Ама вие какво правите тука? Мислех, че още преподавате в детската градина.
- Отдавна не преподавам там, миличка. Когато си тръгна ти, напуснах и аз. Това беше моята задача..да те пазя.
- Да ме пазите от какво?
- От смъртта. - отговори лукаво тя. - Аби, ти си различна.
- Да, вече разбрах. Едно момиче ми каза, че съм вещица
- Не, искам да кажа коренно различна
- Вещици, феи,  вампири, като съквартиранката ми, и тем подобни неща, не съществуват. Да не сте в детската? - казах саркастично аз
- А тогава какво ще кажеш за това? - посочи ми тя трите момиче от втория етаж, едно от които си играеше с огън.
- Photoshop. - използвах мозъчната атака , която явно не помагаше много.
- Ти си Photoshop. - развика ми се едно от тях
- Дръж си езика зад зъбите, Керъл! - скастри я Райън. Тя го погледна с неопределен поглед.
- Млъквай, вампирясало чудовище.
- Ела, Аби. - хвана ме за ръката Райън, без да й обръща повече внимание. Исках да остана при госпожата, но той ме дърпаше към родителите ми, които вече бяха на прага. Керъл забеляза това и направи физиономия, сякаш току-що й е дошла страхотна идея за отмъщенение.
- И ти ли си вампир? - попитах го аз. - Райън, какво става? - спрях се аз и се освободих от хватката му, която между другото, беше много силна.
- Аби, обещавам да ти кажа всичко, но сега се сбогувай с родителите си.
- Да се сбогувам?!  - продължи да ме тегли към вратата той.
- Абигейл, миличка много ми липсваше. - посреща ме мама. - Преди да кажеш нещо, ще ти обясня всичко. Това е училище за надарени деца " Сайлънс" . Ще трябва да останеш тука за исвестно време, заради случката в самолета. Не е  трябвало да се нервиш. Заради тебе се е разбил самолета. - каза го като упрек. Значи все пак аз съм виновната за случката. Но аз не исках да става така. Аз даже не знаех, че съм...  - Миличка, аз знам каква си, защото истинския ти баща е такъв. - продължи мама - сега трябва да  тръгваме. Пази се. Обичаме те. - прегърна ме тя.Истински я ми баща? "Неистинския" ми баща както винаги стоеше безразличен. Даже не се сбогува. Вече бях свикнала.
- Е, Райън чакам обяснение. - обърнах се аз към него, но тогава се появи онази Керъл.
- Извинявай, за грубото държане Абигейл. - каза тя, като натърти на "г"-то - но няма да позволя на една аристократка да ми заеме позицията на най-популярното момиче, ясно. - смени тона веднага тя.
- Значи те е страх от мен. - натъртих на "страх" аз. Тя се доближи до мен и ме бутна с крилото си в стената.
- Момиченце, не ми се прави на интересна. - отвърна тя. Нещо забушува в мен. Не исках да кажа думите, които се въртяха в главата ми, но ги казах.
- Както съм убила пътниците на цял самолет, така ще убия и тебе. - върнах й го аз. Тя малко се стресна, но не отпусна хвтката си около врата ми. Тогава Райън я хвана за ръката и я бутна на страна, като оголи зъби срещу нея.
- Керъл, ако още веднъж се доближиш до нея с малката ти групичка ще станете на доматено пюре. - стресна я доста той. Тя се обърна и тръгна с тежки крачки на някъде. От хватката й дълго време не беше стигал кислород  до мозъка ми и залитнах. Добре, че беше Райън, за да ме хване.
- Благодаря, че ме отърва от тази. - казах му аз. Устните му бяха на сантиметър от моите и беше впил черните си очи в моите зелени. Бях свикнала. Даже го бях целувала, когато бяхме на десет и играехме на истина или предизвикателство. Той ме гледаше с поглед изпълнен с любов. Гледаше на мен като бъдещето си гадже. Аз също, но само като на приятел.
-Ъъхъм... - беше г-жа Лайт - Райън, Абигейл, тук не толерираме такива неща. - каза тя и аз отлично я разбрах за какво говореше. С Райън се спогледахме.
- Извинете, госпожо. - извиних й се аз.
- А сега се прибирайте по-стаите да се приготвите за вечеря. Бъдете в столовата в 19:00.
- Добре. - казахме в вдин тон с Райън
- Ще те чакам пред вратата ти. - каза ми той, след като си тръгна Лайт.
- А твоята стая къде е? - спрях го аз
- На втория етаж, десния коридор, последнта стая.
- Добре, до после. - разделихме се. Реших да се кача в стаята ми.  Отворих бавно вратата и заварих Хейзъл да чете книга.
- Сега убеди ли си, че не те лъжа? - попита ме тя
- Да. Удебих се. Но ако ще сме приятелки, трябва да се опознаем.
- Добре, какво искаш да знаеш?
- На колко си? От каде си? Имаш ли гадже?
- 20. Ню Йорк. Да. А ти?
- 20. Отава. Горе-долу.
- Кръстосан разпит. - добави тя. Засмяхме се. Беше приятно момиче, въпреки, че бледата й кожа малко ме плашеше. Защо Райън няма такава? Щях да я попитам, но видях, че е станало 18:30.
- Хайде да се приготваме. - предложи тя, като видя часовника.
- Но аз нямам какво да облака. - тя ми посочи куфара ми. - О...няма да питам как се е озовал тук.
Исках да направя добро впечатление, затова облякох бели дънки по мен, кецове на цветчета и розово потниче. Пуснах червената ми коса да се рее свободно. Излизах, когато на врата не посрешна Райън. Носеше черен суитчър, черни дънки и разбира се черни кецове. Цялото това облекло се връзваше чудесно с черната му коса и очи.
- Хей, изглеждаш чудесно. - огледа ме той
- И ти не си за изхвърляне.
- Здравей, Хейзъл. - поздрави я той.
- Здрасти. - каза тя малко сковано
- Хайде да слизаме. - подкани ме  Райън и ме задърпа по стълбите.
- Ти какво си? - попита ме Хейзъл.
- Как какво?
- Ами, вампир, вещица...?
- Ами, аз съм... - не казах нищо, защото си нямах на представа какво съм. Незнаех защо съм в това училище.

и аз искам такава леля   
п.п. - чакам некст

нексттттт                                                Кайл                                                                    (~)