Нещичко от мен...

                                          I

– Ама че ужасен ден! – възкликна Джон
– Мхм. – измърмори човекът, застанал срещу него, без да откъсва очи от своя пистолет, който пък от своя страна, не откъсваше поглед от Джон.
– Никак не ми се умираше днес... – продължи слабичкият, тъмнокос мъж носещ често срещаното име - Джон – Времето е мрачно и потискащо , а и вече минава шест следобед. Шест! Знаеш, че никога не върша каквото и да било толкова късно... камо ли да умирам!
Човекът с пистолета сбърчи замислено нос и чело, както бе виждал да правят хората, когато мислят и кимна:
– “Умирането си е изморителна работа.” – опита се да прозвучи философски – Както е казал Великия... ех, забравих му името.
– Мъдър човек е бил... е , и аз забравих как се казваше – съгласи се Джон, макар да не беше сигурен, че въпросният мъдрец е казал нещо подобно.
– Да... – промълви тоя с пистолета, след което направи няколко нервни крачки и се почеса по плешивото теме - навик, който имаше от времето, когато по главата му, с форма на яйце, гордо се бе развявала рехава и мазна коса.
Отвори уста, готов да каже още някоя мъдрост, но се отказа. Явно се бе изчерпал. Вместо това, заби поглед в обувките си ( италиански, втора употреба ) и се зае да изследва дълбините на ухото си с показалеца на лявата си ръка. Дясната все така стискаше пистолета, който пък все още строго гледаше Джон.
Той реши да не пречи на важното занимание на властелина на хладното оръжие, а вместо това отново огледа стаята. Нямаше промяна. Все същата стара и неизмазана маза, точно като отпреди пет минути. Интериорът се изчерпваше с една дразнещо присвяткваща крушка, държаща се със сетни сили на тънък кабел, спускащ се от мръсния таван; бъдещия убиец на Джон; столът, на който бе вързан Джон и ,разбира се , самият Джон.
Трудно беше за вярване, но помещението бе по-лошо на миризма, отколкото на вид. Стига, естествено, да не си падаш по изтънчения аромат на гнили чорапи и мокро куче, примесен с уханието на древна цивилизация от мухъл, населяваща това място от незапомнени времена.
Човекът с пистолата свърши с изледователската си дейност и разгледа с жив интерес забележителните находки, които показалецът му бе намерил в дебрите на собствената му ушна мида.
– Виж какво, – предложи той – можем да го отложим за вторник. Тогава имам свободно време около обяд, та мога и тогава да те пратя на ония свят. Ако си свободен де, не те задължавам.
– Не, не – поклати глава Джон – Точно тогава имам среща, няма как да
стане.
– И коя е късметлийката? – полюбопитства бъдещия убиец с усмивка подобаваща за селски ерген.
– Не такава среща. Само бизнес. Ама нали знаеш как е... не мога да я отменя. Не, че не бих искал, но не зависи от мен.
– Няма проблеми, разбирам.
Човекът с пистолета се огледа, сякаш не беше сигурен, къде се намира и защо се намира точно тук. Джон също се огледа, ей така, от учтивост.
– Е, значи това е всичко. – въздъхна той.
– Така изглежда. – кимна Джон – Само моля те, внимавай с косата, вчера се подстригах.
Пистолетът се насочи към сърцето му. То изтупка бързо, а куршумът се погрижи да му е за последно.

                                         * * * * *

Джон не знаеше точно колко време е минало, но по Слънцето, което се блещеше насреща му, можеше да каже, че часът е някъде към единадесет и двадесет и три.
Той инстинктивно посегна към лявата си страна, точно под пищните си стегнати гърди. Дупка от куршум нямаше и сърцето му си тупкаше радостно. Не, че бе очаквал нещо друго. Та нали... Чакай малко... „ Гърди” ли? Женски гърди!?
Джон трескаво се опипа и остана доволен. Или поне щеше да остане доволен ако пипаше някоя млада жена, или дори някоя застаряваща жена. Изобщо каквато и да било представителка на женския пол, но не и самия себе си!
Много предпазливо инспектира онази област, за която добре възпитаните хора отбягваха да говорят и се преструваха, че не съществува. Щом се заговореше за въпросното място, обикновено се мъчеха всячески да сменят темата на разговор, заливайки събеседниците си с ненужна информация за нещо съвсем различно. Говоря за онова място, което не трябва да се назовава. Онова дето се намираше между бедрата на Джон, които бяха станали доста по-женствени, обезкосмени и приятни на допир. Новите му бедра нямаха нищо общо със старите. В никакъв случай! Преди те бяха хърбави и грозновати, а на лявото имаше голям белег оставен му за спомен от тежка катастрофа, която въпреки че не искаше да си признае, бе причинена от него. Та именно между новите му бели и приятно оформени бедра умря и последната му надежда.
Джон въздъхна и отметна кичур от дългата си, гъста руса коса, която упорито се опитваше да го задави. Поредната неприятна новост, с която трябваше да свикне. Никак не обичаше дългите коси. Човек трябва постоянно да се грижи за нея, да я сресва, да я мие със специални препарати и още куп други излишни житейски затруднения. За него дългата коса беше като куче, но кучето поне можеше да му носи пантофите.
– Явно в този живот ще съм жена – каза си горчиво той, със значително по-обаятелен глас, отколкото бе свикнал.
Никога до сега не му се бе случвало да бъде жена. На няколко пъти беше маймуна, два пъти – скакалец( мъжки), веднъж – нисък дебелак, а един път – висок слабак, но жена? Никога!
Преди три живота дори беше красив, висок и здрав дъб. Имаше много време да размишлява, да цъфти и да шумули с листа. Хубав живот беше, докато двама здравеняци с брадви не му видяха сметката. после го направиха на два стола, масичка за кафе и цял куп клечки за зъби. Оттогава не можеше да понася клечките и малките масички.
Общо взето Джон бе живял като какво ли не. Да бъде жена обаче... това беше нещо съвсем ново, плашещо и различно.
– Поне изглеждам доста привлекателно – опита се да погледне от светлата страна на нещата – Освен ако...
Внезапна тръпка на вледеняващ ужас полази нагло по новото му тяло.
–... Освен ако лицето ми не е неприлично грозно, плашещо дори! Като супа забравена на слънце за две седмици!
Дланите му се изпотиха, а някаква проклета буца заседна в гърлото му.
– Ами ако имам 3 очи? Или брадавица? Не – пет брадавици! Или пък ухо на челото и сребриста брада! – проплака Джон.
Трябваха му поне пет минути, докато събере смелост да опипа лицето си. С огромно облекчение и въздишка установи, че няма сребърна брада и че всичко си е на мястото – две очи снабдени с дълги мигли, намиращи се под две (за щастие) фини вежди и над чифт приятни на пипане бузи; два броя уши с приемлива форма, намиращи се точно където трябва. Имаше си и леко чипо, прекрасно оформено носле, а под него – плътни и женствени, леко нацупени устни, зад които почиваха на спокойствие два реда перфектни зъби.
Последното истински зарадва Джон. Той... тоест тя... трябваше да свикне с това да мисли за себе си в женски род. Та тя много държеше на зъбите си и във всеки един от многобройните си животи се грижеше за тях с най-голямо старание. Поне в случайте, в които имаше зъби.
– Дотук добре. – каза си тя и пое дълбоко въздух.
Огледа се, но не забеляза и следа от цивилизация. Нямаше следа дори и от нецивилизована дейност. Само зелени поля, докъдето ти стига погледът, през които лениво лъкатушеше малка рекичка. „Истинска идилия” – каза си тя с погнуса. Никак не обичаше идилиите били те истински или ментета.
На двадесетина крачки от Джон стояха няколко дървета и му се присмиваха. Да, дърветата можеха да се подиграват, а тези отвратителни брези правеха точно това! Една от тях даже я нарече безлист, смачкан храст!
– Я си гледай работата, че ей сега ще ти начупя клончетата – сопна се Джон – Малките, дори бих казала – миниатюрните ти клонки! Ако бях на твое място, нямаше да ги размахвам така гордо!
Брезата се засрами и сигурно щеше да се изчерви ако можеше. Внезапно храсталакът вляво от Джон се размърда.
– Има ли някой там? – извика тя. Опита се да прозвучи заплашително, но с този звънлив женски глас, тови си беше почти невъзможно.
– Излизай веднага! – изджафка тя, този път с малко по-страшен тон, след като храстите казаха, че сред тях наистина има някой.
Храсталакът изшумуля и от него изпадна слабичко и ококорено петнадесет- шестнадесет годишно момче.
– Аз...аз...а-аз... – заекна то.
– Ти...ти...т-ти? – отвърна троснато тя и скръсти ръце.
–А-а-аз такова... – изпелтечи младежът без да откъсва поглед от нея, по-скоро от някой нейни части – Не исках... такова... в никакъв случай не съм...аз...не....никога!
– Стига си бръщолевил! – сряза го Джон – Заболя ме главата от теб! Кой си ти всъщност?
– Такова... аз... Бил... при-при-приятно ми е. – хлапето подаде ръка, но веднага я скри зад гърба си, сякаш се страхуваше, че тя ще му я отхапе.
– Аз съм Джооеейн. Да, точно така, Джейн – “Сбогом Джон” каза си тъжно тя.   
– Аха – отвърна Бил сякаш изпаднал в транс.
Джейн трябваше да свикне с факта, че Джон вече го няма. Беше се разделила с онова „Y”, което я караше да си бръсне брадата и да отваря бурканчета с кисели краставички без особени затруднения.
Изведнъж я осени. Тя , вече беше „тя” и нямаше абсолютно никакви дрехи! Нищо чудно, че хлапето си беше глътнало езика и се пулеше като бавноразвиваща се маймуна. Тя беше познавала подобен примат и приликите му с Бил бяха поразителни.
След кратък размисъл, Джейн реши, че е твърде късно да прави срамежливи опити да прикрие по-съществените части от тялото си и вместо това се сопна на Бил:
– Няма ли да дадеш на една дама дрехи, с които да се облече или смяташ да ме зяпаш цял ден?
–О, простете милейди.
Момчето набързо смъкна горните си дрехи и ги връчи с треперещи ръце на Джейн. Тя си помисли, че зле скроените панталони и ленената риза са излезнали от мода преди седемстотин, може би дори осемстотин години, но нямаше какво друго да облече. Докато се намъкваше в дрехите му, хлапето й обърна гръб, странно решение, при положение, че я бе гледал гола повече време отколкото самата тя се бе виждала.
– Благодаря ти Бил. А сега ме заведи – тя го огледа за миг и продължи –до най-близкото село.
– Да, до селото, веднага милейди. Последвайте ме милейди.
“Милейди” – каза си тя и се ухили. Май не било толкова лошо да си жена