Ще хвана Дявола и ще го разпъна,
на кръст в моята душа,
а после с любов ще го обвия,
за да престане да тормози той света.

Ще го накарам да почувства,
че по-добре е да обича той.
Ще го накарам да забрави,
омразата и злото в живота свой.

Тогава пак свободна ще е светлината.
С добро и обич тя ще осветли света,
ак свободна ще е знам душата,
с любов да среща всеки по света…
                               РМ

Безброй минути минаха,
превърнаха се в часове,
в тиха нежност отброиха
с обич споделени мигове

Очите ти пак галят същността ми,
а устните ти пак рисуват моето лице,
безмълвно пак попиваш нежността ми,
изпълваш с чувства моето сърце.

Дъхът ти, огнени следи чертае в тъмнината,
а дланите разпръскват искрите на страстта,
ухание на жадна плът изпълва тишината,
сърцата търсят път към безкрайността.

Разголена душата с нега завива се,
във всяка клетка ражда се страстта,
тела и дух с нежност в едно се сливат
обединени в полет към безкрайността.

Флуиди страст изпълват тъмнината,
а нежността е като музика в нашите сърца,
ръцете търсещи,очи изгарящи,сърца застинали,
души пияни от любовен елексир в нощта.

Да спра аз времето най-искрено желая,
да бъде този миг като безкрайността,
в едно душите ни да бъдат слети аз мечтая,
като печат в сърцата си да носим любовта…

В поле широко слънцето огрява
огромен страж-единствено дърво
с клони чак в небесата,
и корени в майката-земя.
Това пазителят е- дървото на живота,
обгърнало с клони толкова съдби
на милиони хора по земята,
по пътя отреден им – тръгнали от тук.
С кора прастара, набраздена от годините,
в които то дарявало живот
на хора бродещи по таз планета,
закриляло света от всяко зло.
И земните недра дарявали дървото
със сила, за да създаде
поредният живот на таз вселена,
да може тоз човешки род да продължи.
По пътя на съдбата да открие,
местото свое в тоз забързан свят,
домът създаден тук за нас да преоткрие,
и пред дървото да се преклони.
Да носи благодарност в душата,
за туй, че му е даден шанс
да бъде част от историята на живота,
пътечка своя-макар и малка да остави на света…

Душата ми задръстена от тиня,
клокочат в нея гласове.
Светът прекрасна е светиня,
а задушавам се от гневни бесове

Като пречистващ дъжд очаквам светлината,
с поглед вперен в небосклона син.
Да чувствам искам само добротата
и да изхвърля мъката навън

Бетон покрил е същността ми,
и мрак превзема всяко мое сетиво,
а въздухът паралитик отровен
безмилостно премазва моите дробове.

Добре, че сън оказа се кошмара,
защото не желая веч да страдам аз.
Дори в съня си искам да намеря
души изпаднали в екстаз.

Усмивки хиляди да украсят лицата,
и хората изпълнени с доброта
магията да видят на живота,
и окрилени да са техните сърца...

РМ

Благодаря Ви за споделеното мнение!

Потрепва въздухът,

разпиляна ухае страстта,

танцуват звездите,

светулки-нашепващи за любовта.

Простенва нощта,

напомня на всички любящи сърца.

-Дошъл е момента

душите да литнат като нежни перца.

Изпраща Луната

талази от страстна нега,

застинал светът,

само чувства изпълват нощта.

Покрива земята

кадифеният нощен покров,

подпалва телата

и сякаш са в огнен обков.

Изпепелява страстта,

душите превръща в звезден прашец,

и сякаш сърцата

с нежност погалва любовен ветрец.

Тиктака часовникът,

отмерва миговете на любовта,

изпраща Луната

талази от нежност пак към света.

Чудесна юлска сутрин е,
разхождам се по улиците празни
с поглед в хоризонта син,
вървя и радвам се на тишината
покрила със спокойствие света.

За всеки късче красота в простора има,
единствено да знаеш трябва ти
с какви очи да гледаш на света,
за да откриеш късчето за теб.

Най-лошото е, че не можеш
да гледаш само в небесата ти,
навеждаш поглед и откриваш,
че някой е съсипал истинската красота.

А кой ли е?-задаваш си въпроса,
и вече знаеш отговора ти
-Човекът - той този е наивно, който мисли,
че може да създава вечна красота
в този свят – нявга сътворен от друг.

Признайте, че дори когато е красиво
създаденото тук от нас,
изкуствено е някак - не на място
сред вечната природна красота.

И всеки ден изчезва красота по малко
-Къде полята са прекрасни,
горите , чистите води,
и жалко, че за да открием красотата
с поглед взрян в небесата трябва да вървим.
И моля се, човекът никога да не открие
как да изпълни с бетон таз неземна красота.

Не зная как решили сме най-умни, че сме ние,
че няма в природата по-умни същества,
но май успяваме с бетона да покрием
човещината, разума в нашите сърца.

И сякаш влагата прониква в телата,
и сякаш мрак покрива всяка красота,
и плесента опитва да скове сърцата,
в клетка грозна да затвори нашата душа.

Уж всички знаем,
че единствено природата е тази,
която може да спаси света,
но алчността и глупостта човешка
пълзи безмилостно към всяка красота.

Страхувам се, че в душите
навлизат вече бетонните вълни,
втвърдяват се и с грозота покриват
човещината, добротата, любовта дори.
Какво ще стане - нали най-умните сме ние?
Дали всесилната природа ще успее
разрухата и слепотата да възпре в нас?

Да споделя с Вас
– Аз вярвам има паралелен свят,
където други сме и в сърцата носим
любов към ближния и към света
така грижовно сътворен за нас.

Разбирам, че наивна съм,
но аз не мога да повярвам,
че тъй е бил измислен този свят,
защото мисля, че единствено доброто
ще може да запази човешкото в нас.

И може би след хиляди години
човекът най-после ще е осъзнал,
че част е от природата красива
рушейки – срива своя свят.

Понякога ядосвам се,
че пускам тези мрачни мисли
да завладеят съществото мое, и дори
да смажат в моята душа
надеждата и вярата в утрешните дни.

Тогава тръгвам, гледам към небето
попивам всяко късче красота,
изпълвам се с магия от небето,
и тъй успявам да спася аз моята душа…

Отдадох се на вятъра
и кадифена нежност моята плът покри.
Развя косата ми
и вплете нишки страст и палави искри.

Полегнах на земята
и сили тя дари ми от своите недра,
покълна семенцето на надеждата
в моята замръзнала душа.

Докоснах и водата
и всяка горест тя изми от моето лице,
с търпение почисти тинята,
която насъбрало беше моето сърце.

Отдадох се на слънцето,
порой от жива топлина обгърна ме със слънчева нега,
стопи леда в погледа
и хиляди усмивки грейнаха в моята душа.

Погледнах птиците
и дадоха ми своя волен полет те,
зареях поглед в небесата
и свобода изпълни моето сърце.

Поклон аз сторих пред Природата,
поклон пред тази вечна красота,
изпълнена с благодарност се усмихнах,
че винаги ми дава своите сили тя.

Събрах аз нежността,
страстта и любовта, събрах и силата,
обърнах гръб на всяка грозота
усмихнах се и слънчев поздрав пратих на света…

Поглеждам към небесната пътека
и търся моята душа,
защото тези дни изгубила е пътя
към светлината на света.

Защо ли тъй душата ми се лута?
Защо ли сълзи бавно стичат се по моето лице?
Къде сгреших, къде изчезна светлината?
Защо в тъга се дави моето сърце?

В стремежа си да не направя грешка,
попаднах в капана на страха,
и днес се чувствам като малка пешка
объркала посоката на шахматната дъска.

Така боли ме от тази неизвестност,
какъв ще бъде утрешният ден,
дали душата ми ще може да намери
съдбовен знак и животворна светлина.

Съвсем обърках се в този свят
и вече почвам да се плаша.
Край мен изчезна всеки цвят
и сякаш днес не зная как да се измъкна,
къде е правилният път аз да реша.

Да зная, аз не съм единствената тази,
която търси отговори в този свят,
която своята надежда зорко пази,
че утрешният ден ще е изпълнен с цвят.

Поглежда ме Луната нежно, усмихва се
и праща ми воал от звездна светлина,
нашепва ми, че пак ще грее Слънце над земята
и озарена в светлина ще бъде моята душа…

Заключени в черупката от чувства,
минаваме през всеки следващ ден.
Понякога се молим да намерим,
ключът на таз врата, държаща ни в капан.

Да можем да отключим и да пуснем
в безкрая  чувствата да полетят,
да може някак си да ни олекне
и таз тревога ниe да победим.

Разбираме, че глупаво е ниe да се тревожим
за всеки миг от нашият живот,
но чувствата напират в душата,
превръщат в хаос мисълта,
и карат всяка клетка да вибрира
изпълнена с емоция и тъжна красота.

Разбираме, че сме безсилни пред съдбата,
че твърде дребни сме да променим света,
но сладката надежда и мечтите
неспирно пълнят нашата душа!

И пак мечтаем ниe, че  добротата
ще победи най-злото в света
и ще успеем ниe да променим съдбата
от някой отредена за света!

И знаеш ли, все нявга ще успеем
ключът да вземем ниe за таз врата,
тогава душите ни освободени
ще полетят в порой от доброта.

И пътят ни житейски ще е щедър
към нас с безкрайна доброта,
и всяка приказка  мечтана
ще сбъднем с обич в свят огрян от светлина!

Най-важното е  ние да не загубим
човещината и надеждата за утрешният ден,
тогава вярвай, ние ще успеем
с любов да сбъднем нашите мечти!...