Ясно. Много благодаря.

Мисля че темата е ясна. Намирам я за интересна, така че веднага ще се включа с първия отговор.

Пет секунди сме добре,
а на шестата не сме,
ту се караме горещо,
ту пък друго нещо.
Пет секунди сме добре,
а на шестата не сме,
но каквото и да става,
бързо ни минава.

P.S.: Ако има такава тема - КОШ!

Благодаря много за отговорите!
Аз бях чувала, че във В. Търново има у-ще в което може да учиш БЕЛ, психология и журналистика...

Здравейте! Предстой ми кандидатстване след седми клас и бих искала да уча в гимназия със засилено изучаване на БЕЛ. Да, обаче никъде не намирам такава.
  Вие срещали ли сте такова училище? Ако да, къде?
  Благодаря предварително!

Пламена
Станимир/Цветомир

След кратката дискусия се помотахме наоколо, гледайки с възхищение уменията на цирковите артисти.
Чу се изпукване. Хората тичаха накъдето им видят очите.
- Хайде, какво стоиш? Ако не тръгнеш ще загинеш, погледни - всичко е в огън! - задърпа ме една, побеляла от страх,
женица.
Успяха да ме откъснат от Рандъл. (Мразя мига в който реших да се обърна, за да видя как е той!!!) Съзрях как един огромен стълб
се стовари върху него  и го умъртви, а алчните за плът пламъци обвиха тялото му.
Гледах как най-важният за мен човек си отива, а не можех да направя нищо. Безсилието, което изпитвах тогава, беше огромно,
мъката и вината - още повече.
Озовах се в гараж с мухъл и влага заедно с жените, които ме бяха измъкнали от целия този ужас. Часове наред седях свита на
кълбо в ъгъла, трепереща от студ и ужас ...
- Ела, донесоха храна. Ще хапнем, а после ще ни приберат по домовете. - жена, на около двадесет години, ми подаде
слабата си снежнобяла ръка. Вдигнах изнемощялото си тяло и последвах девойчето. Ръждясалата маса, с безброй мръсотия,
не предлагаше нещо с което можеш да донесеш блаженство на крещящия си стомах, но бе по-добре от нищо. Всички се бяха нахвърлили
на храната като обезумяли зверове, ръмжаха и стискаха силно филийката сух хляб, гледайки лошо... Широко отворените ми очи попиваха всяко
движение. Внезапно погледа ми се спря върху един нисък господин, с оплешивяло теме и шкембенце. Сбръчках вежди и се вгледах
още по-дълбоко в него. Господи, бях сигурна, че го познавам от някъде!
- О, мадам... - залъкът щумно се проточи по гърлото му- Искате ли? По-добре си вземете сега, защото после може да съм
помел всичко!
- Яжте спокойно. - горните краичета на устните ми се извиха  - Възможно ли е да сме се виждали преди?
Плешивият мъж ( който държа да отбележа не беше старец!!! ) прокара светкавично ръка през устата си:
-  Бих запомнил порцелановото ви лице, госпожо! Не, не сме се срещали преди. Лицето ми, може да ви напомнят на онова дебело,
плешиво човече от опаковките на кетчуп. Преди години бях нещо като лице за доматения продукт. - бузите му поруменяха. - Е, за разлика от
рисуваният дебеланко, аз не нося префарцунено име, което никой не може да произнесе, а съм просто Адре и определено съм с по-добро
чувство за хумор и с туптящо сърце.

Раковина

невинност

Да
За какво мечтаеш?

Елит