на един летен лагер 

сестра на 4 ..  |-(

Глава 1

Можех да почуствам болката му. Чувствах го, сякаш бяхме едно цяло. Затаила дъх, гледах как жадно се бори със смъртта. Цялата кръв по него, стичаща се от гърба, целият огън в това крехко тяло, изведнъж избухна. За един миг всичко замря. Той престана да се бори. Свикнала да губя хората, към които съм се привързвала, седнах до него и го гледах с часове. Уморено погледнах към часовника и осъзнах, че закъснявам за училище. Приготвих се набързо и излязох.
Вървях по улиците, изпълнени с радост и любов. Наблюдавах как хората се разхождат и си говореха. Всички изглеждаха толкова щастливи, а аз се чувствах толкова празна отвътре, все едно бях единствена на този свят. Чувствах се толкова самотна и различна, въпреки че имах добри приятели.
Без да се усетя, бях стигнала до училище. Когато влязох, побързах да се кача в стаята си, но чух, че някой ме вика.
- Аби,чакай! – разпознах гласа. Беше най-добрата ми приятелка Кат.
- Кат, побързай! Закъсняхме за час. - Дръпнах я за ръка и притичахме до класната ни стая. Влязохме в час, но за съжаление бяхме почнали. Застанахме до вратата и чакахме господина по Математика да ни каже да седнем.
- Катерина и Абриел, за пореден път закъснявате! Имате ли причина да закъснявате почти всеки час. – погледна ни с неговите смразяващи сини очи.
- Хмм... – Кат започна да заеква притеснително.
- Говорихме с госпожата по Биология -  Погледнах Кат и се усмихнах.
Той ни огледа с поглед, сякаш казваше „нали не очаквате да повярвам в това" - Хайде сядайте по-бързо – каза  той.
Отидохме до последния чин и седнахме. Аз извадих тетрадката, но дори не я отворих. В главата ми беше само това момче. Беше толкова мистериозен...
Припомних си всичко отново, как го бях срещнала лежащ неподвижен на улицата, кървящата му рана, как го закарах вкъщи...
Дори не го познавах. Как можеше да постъпя така? Но той не изглеждаше... като другите... имаше нещо в него, което...
- Хей, какво ти има? Цял ден си драскаш в тетрадката, даже и на бележките ми не отговаряш – веднага слязох на Земята, когато Кат ме сръчка.
- Ъмм... нищо, просто... ми се спи - излъгах аз.
- Да, но ти винаги си в настроение. Не знам... различна си днес.  Да не е станало нещо?
- Ммм – чудих се дали да и кажа за момчето – не, нищо не е станало. Спокойно, добре съм... - усмихнах се и станах от чина.
- Хей, довечера в Рон ще има купон, нали не си забравила?
   Напълно бях изключила, днес ли беше?
- Не... не знам дали ще дойда, малко съм изморена и имам работа, но ти върви.
- Офф, не искам без теб. Иии какво е по-важно от най-добрата ти приятелка, жадуваща за купони... - Кат ме погледна с нацупената си физиономия.
- Ами... – погледнах към телефона, за да видя часа, опитвайки се да избегна погледа ù. Звънецът удари.
Тоолкова се зарадвах, че часовете са свършили...
- Хей, Кат, аз имам малко работа и трябва да тръгвам, но ще ти се обадя по-късно, ок?
Не изчаках отговор и тръгнах, бягайки към вкъщи.
Влязох у дома,  хвърлих си чантата на земята и се качих  в стаята си, но него го нямаше. Разочаровах се. Беше ли си тръгнал? Бях отчаяна. За секунда се почувствах тъжна, все едно бях изгубила някой важен за мен човек. Защо се чувствах така? Дори не го познавах. Несъзнателно очите ми се навлажниха, но чух стъпки зад мен. Обърнах се рязко и го видях. Стоеше пред мен. Из веднъж се почувствах по-добре, само като го видях.
Очите ми се втренчиха в него, беше доста привлекателен. Тъмната му коса беше права, но леко разрошена, защото беше лежал доста време на леглото. Очите му бяха тъмни и бляскави, толкова тъмни, но излъчваха толкова красота и болка едновременно. Можеше да потънеш и да се изгубиш в тях.
Той забеляза, че го гледам, беше се втренчил в мен. Направи една крачка към мен, приближи се достатъчно, за да усетя топлината, която излъчваше.
- Коя си ти? И защо съм тук?
Трепереща, думичка не можех да обеля.
- Хей!  – той дойде, хвана ме за раменете и ме разтресе.
Ръцете му бяха топли, а по начина, по който ми говореше, беше неописуем.
- Аз... аз съм Аби - прошепнах.
- Не ме интересува как се казваш! Защо съм тук?
- Амии... намерих те кървящ на пътя, реших, че трябва да ти помогна.
- Не трябваше! - Гласът му беше твърд.
Имах чувството, че трябваше да стоя далеч от него, но не можех. Ръцете му все още бяха на раменете ми. Отстъпих назад. Внезапно си спомних, че трябваше да звънна на Kaт. Започнах да търся телефона в джобовете на дрехите ми. Спомних си, че докато бързах, го бях сложила в чантата. Изпъшках и тръгнах към кухнята.
- Къде, по дяволите, отиваш? – чух зад гърба си.
Въздъхнах... беше толкова груб и ядосан, дори не ми благодари за това, че му помогнах.Обърнах се към него.
- Кой си ти?
- Какво?
- Кой си ти? Защо лежеше по средата на асфалта? Какво е станало?
- Не е твоя работа!
- Значи аз те прибирам и ти помагам, а ти се държиш като пълен идиот, така ли?
- Не трябваше да се забъркваш с мен - Прошепна той.
- Защо?
Той наведе главата си. Усетих се, че задавам прекалено въпроси, но имаше толкова работи, които не знаех за него, беше като непознат, а аз го държах вкъщи.
- Ъмм... Аби?
- Погледнах го - Какво има?
- Ъмм... имаш ли някакви дрехи? - Попита той срамежливо. Погледнах разкъсаната му кървава тениска, която приличаше на парцал.
- Да, имам. Почакай тук!
Отидох в стаята на брат ми и изрових старите му дрехи.  Намерих дънки и една черна тениска. Върнах се в стаята.
- Дано да ти станат... – усмихнах се. Останах там и гледах как той сваля блузата си, пред очите ми се откри едно красиво и стегнато тяло.
Защо трябваше да бъде толкова привлекателен, по дяволите! Той усети, че го гледам и леко се усмихна. Прибърза да прикрие раните си.
- Ъъм... трябва да си сменя и дънките. – Разбрах, че това е намек да изляза от стаята, все пак нямаше да стоя и да го гледам как се преобува.
- Извинявай – измърморих, излизайки от стаята.
Oтново се досетих, че Кат искаше да ù звънна. Взех си телефона, но тъкмо се звънна на вратата.
Отидох да отворя и точно тя стоеше пред мен.
- Какво правиш тук? - Извиках изненадано.
- Дааа... и аз се радвам да те видя - засмя се. - Как какво правя? Идвам да спася приятелката си от тази спешна работа.
  Точно през това време момчето излизаше от стаята ми, закопчавайки дънките.
- Ооо... значи това е било важната ти „работа" - каза Кат подигравателно.
- Не е това, което си мислиш! - Казах леко засрамена. Момчето погледна към Кат леко нервен.
- Еее, няма ли да ме запознаеш с новото ти “Приятелче"?
- Ъъъмм. Да, това е...
- Пийт - каза момчето. Значи така се казваше, или поне така твърдеше.
- Да, това е Пийт, той е просто... новият ми съсед.
- Ммм... не знаех, че съседите ти са такива сладури – каза Кат, оглеждайки го. Не знам защо, но ме подразни като каза това.
- Ее, хайде да тръгваме.
- Къде? - попитах аз.
- Как къде? На купона естествено!
- Ноо... - Обърнах се към Пийт.
- Спокойно, той може да дойде - Каза Кат, намигвайки му. Защо се държеше така? Явно го харесваше...
- Хайде, Аби!
- Добре – казах с лека усмивка, която прикриваше притеснението и несигурността ми.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Вече за втори път

За абсолютно всичко  Дори да е най-тъпото нещо което се е случило през деня ..И после мозъка ми почва да прави нещо като обиколка в миналото  И си мисля: Защо по дяволите не заспивам? Трябва да ставам рано!! 

Сестра ми  |-(

Да свършва т'ва училище, че първата седмица от лятото заминавам на екскурзийка във Франция  И да успея да Го забравя |-(

плодовееее 

Яла съм. Не е нищо особено...Китайската храна е много по-вкусна 

в tumbrl

Не.
Отсъстващ?

няколко са...някой път са супер тъжни,друг път по-забързани...в момента може ни е това:
So sad, you're hurt,
Boo hoo, oh did you expect me to care?
You don't deserve my tears,
I guess that's why they ain't there,
When I think that there was a time that I almost loved you,
You showed your ass and baby yes I saw the real you!