Реших да пусна моята скромна историйка тук , за да чуя мнението ви относно нея .
Надявам се да ви хареса Ако ли не , благодаря , че си загубихте времето с мен

                   I глава – Тайнственият непознат .

    Усетих как нещо голямо се хвърли върху мен и ме изтръгна от поредния кошмарен       сън , това бе Анабел - най-добрата ми приятелка , не бях свикнала тя да ме събужда . Всяка сутрин напразно очаквах майка ми да влезе в стаята и да ме подкани да сляза за закуска и да побързам , за да не закъснея за училище . След инцидента всичко се  промени и никога нямаше да е както преди . Видях усмивката на Ан , която ме накара                            за секунда да забравя ужасния си живот .
-    Днес е специялен ден .- поде тя – Трябва да отидем на пазар , за да си изберем рокли за довечера , бързо се обличай имаме толкова много за вършене . – с голям ентосиазъм тя изхвърча от стаята и отиде да се приготви .
Днес са танците в училище , не бях в настроение за празнуване , но щях да ида заради Ан , тя чакаше този ден с нетърпение и не исках да й развалям настроението . Облякох се набързо , сресах косата си , взех чантата си и слязох на първия етаж където Анабел ме чакаше толкова нетърпеливо .
-    Хайде да тръгваме , ще отидем до мола след това ще обиколим магазините по „Холм Стрийт” , трябва да отидем и до бижутерския магазин на ъгъла , ще бъде страхотен ден –  усмихната и изпълнена с ентусиазъм Ан не можеше да спре да говори .
-    Да .. – въздъхнах аз , припомняики си за съня . Тичах из тъмна гора ,  имах чувството , че някой ме гони , всичко около мен изглеждаше страховито . Чувах странни звуци на които не обръщах особено внимание . Целта ми беше само да избягам . Изведнъж се озовах на една поляна ,луната блестеше отгоре ми и това бе единствената светлина която слабо осветяваше обстановката . В другия край на поляната виждах някаква фигура , не можех да я разпозная , мисля , че беше мъж , странното бе , че на гърба му имаше крила . Тръгнах бавно към него , той също вървеше към мен и тогава секунди преди да видя лицето му Анабел прекрати съня ми . Толкова бях потънала в мислите си , че не забелязвах постоянното говорене на Ан .
-    Мери , слушаш ли ме изобщо ? – попита ме тя .
-    Извинявай , бях се замислила . – фалшиво й се усмихнах .
-    Пак ли за онези сънища и за злополуката ? – строго ме погледна тя . Беше притеснена за мен , след злополуката ми се случваха доста странни неща .
-    Всичко е наред , не се безспокой . За какво говореше ? – бързо отклоних темата на разговор и забързах към първия магазин .
-    Казвах , че … Хей почакай – тя ме настигна и двете влязохме в бижутерийния магазин .
Започнах да разглеждам , но в началото нищо не грабна окото ми , докато в дъното на една витрина видях нещо изящно . Колие във формата на ангел , беше толкова нежно , имаше нещо в него което ме караше да се чувствам някак странно . Реших ,че това ще нося на танците и побързах да го купя .  През това време Анабел си беше избрала страхотно колие , роза с вградени камъни сваровски . Ан винаги избираше красиви неща , имаше усет към изяществото . Отидохме на касите и купихме колиетата , една малка стъпка беше изпълнена а ни чакаха още толкова много . След няколко часа обикаляне по магазините избрахме подходящите тоалети . Моята рокля бе бяла с черни линии от едната страна , без презрамки в стил „балерина” , обувките бяха бели с черна панделка върху им .  Бях го избрала бързо , но това не се отнасяше и за тоалета на Ан . Тя бе пробвала безумен брой рокли и обувки и за мое щастие най сетне успя да се спре на една рокля . Тя бе в нежен розов цвят с презрамка на една страна , плътно по тялото й , обувките й бяха в същия розов цвят . Всичко ми се бе сторило толкова дълго , че нямах търпение да се прибера . Двете взехме метрото и се запътихме към вкъщи .  Метрото беше ужасно както обикновено , потни мъже , странни хора и луди старици бяха навсякъде около мен , опитвах се максимално да страня и да не се докосвам до нищо . Един мъж обаче събуди странно чувство у мен , той бе облечен в дълго палто стигащо до земята , на главата си бе сложил качулката от палтото , той се отличаваше от всички странни хора тук  , бе странен , но по различен начин . Имаше нещо мистериозно в него , тъмните му очи които тайнствено проблясваха на светлината от лампите в мутрисата , бе ли той наистина толкова загадъчен или аз само си въобразявах ? И тогава той извърна погледа си към мен , сякаш потънах в черните му очи , тайнствена усмивка се появи на лицето му , страхът в мен се надигна , спирката ни дойде и  ме спаси от неловката ситуация аз хванах  Ан за ръка .
-Хайде да слизаме – тревожно я задърпах към изхода и бързо слязох от мутрисата . Изкачихме се по стълбите и излязохме от подлеза .
- Какво стана там Мери ? – Ан бе усетила тревогата ми и побърза да ме разпита .
- Просто имах странно предчуствие , но всичко е наред сега . – усмихнах се и продължихме надолу по улицата , оставаше една пряка до къщатата ни .
- Не мисля , че това бе просто предчуствие . – изтъкна тя .
- Успокой се , няма нищо . А сега нека побързаме за да имаме повече време да се приготвим за танците . – обичах да сменям темата когато не исках да отговоря на въпросите й , въпреки , че знаех , че тя винаги разбираше какво става .
Влязохме вкъщи , отидох да оставя покупките си в стаята . Имаше само още 3 часа до танците , поради нежеланието си да ходя , реших да се забавя с приготовленията още малко и да отиде да хапна нещо . Отворих хладилника , взех прясното мляко и корнфлейкса от горния рафт на шкафа и си приготвих любимата  храна . Докато ядях гледах как Ан влиза от стая в стая и трескаво се приготвя за танците . Когато реших , че вече е време и аз да се заема със същото се качих в моята стая . Първо влязох в банята а след това се обляках и оправих косата си . Роклята ми стоеше божествено , оставих косата си пусната като я накъдрих на големи букли които прекрасно седяха на тоалета ми . Гримирах се и отидох да потърся Ан , за да чуя мнението й .
-    Е какво мислиш ? – попитах я аз . Последва учудващо възклицание от нейна страна .
-    Невероятна си – отрони тя .
-    И ти също изглеждаш превъзходно – усмихнах  й се . Докато се усетя часовете бяха минали и трябваше да тръгваме за танците . – Да вървим . – казах аз и взех ключовете от Ленд Роувъра който беше на родителите ми преди да починат .
С Ан взехме якетата и чантите си , заключихме къщата и се качихме в колата . Със сядането на седалката толкова много спомени нахлуха в съзнанието ми , татко седящ на шофьoрската седалка поглеждайки назад за да види дали съм си сложила колана , мама повтаряйки ми колко опасно е да пътуваш с кола и , че трябва винаги да внимавам . И всичко се изпари когато Ан ми каза да побързам , защото сме закъснявали . Запалих колата и потеглихме , навън не бе толкова тъмно защото беше началото на лятото , училището ни не бе толкова далеч , след 15 минути стигнахме , паркирах колата и се запътихме към фискултурния салон , където щяха да се проведът танците . Когато влязохме салона бе пълен с танцуващи тийнейджъри и учители които ги наблюдаваха непрестанно , за да не извършат някоя глупост . Пропрявайки си път сред тълпата видяхме Джейсън , той бе поканил Ан на танците .
-Здравейте момичета ! – поздрави ни той изпивайки Ан с поглед .
- Здрасти Джей . – отвърнах аз и побутнах леко Ан . Тя плахо го поздрави с усмивка , бе луда по него още от първи курс .
Видях изнервения поглед и на двамата , беше неловко докато Джейсън не покани Ан да танцуват .
-    Върви – поущрих я аз .
-    Но , не искам да те оставям сама – Извърна очи към мен , в погледа и се четеше желанието да й кажа да върви и да не се трвожи за мен , е.. така и направих .
Двамата се изгубиха в тълпата а аз останах сама ,  и без това не бях в настроение за купони . Реших да изляза  да подишам малко свеж въздух , виковете на бурните тийнейджъри ми бяха дошли в повече . Седнах на една от пейките които бяха навън , замислих се за злополуката . Беше тъмно нощ като тази , аз и родителите ми се прибирахме от рожденния ден на баба , пътя бе мокър , защото навън бе валяло . И изведнъж всичко се случи , колата забоксува по асфалта , баща ми не успя да я овладее и излязохме от пътя , колата се преобърна няколко пъти , това е всичко което помня . След това се събудих в болницата  , Ан седеше до леглото , тя ми обясни всичко .
Странен шум ме изтръгна от спомените , шума беше като от стъпки на човек . Отидох да проверя какво е , стъпките идваха от към ъгъла на училището , приближих се леко , усещах туптенето на сърцето ми , бях все по-близо и когато надникнах зад ъгъла видях тъмна фигура .
-Ехо !?– провикнах се аз – Кой е там ? – озърнах се и плахо се приближих към тайнствената фигура . Това беше той , човека от днес който бях видяла в метрото . – Какво искаш от мен ? Кой си ти ? – страхливо се провикнах в тъмнината .
- Мисля , че заслужавам поне едно „Благодаря” . – отвърна тъмната фигура пристъпвайки напред .
- За какво трябва да ти благодаря ? – попитах го аз недоумявайки какво става .
- За това , че те извадих от горящата кола преди 2 седмици . – той пристъпи още малко напред и тогава видях пак онези черни очи , които все тъй проблясваха на светлината .
- Аз…- за секунда замълчах недоумявайки какво се случва – Ти си ме измъкнал от колата ? – попитах аз , исках да бъда сигурна , пък и откъде можех да вярвам на някакъв непознат .
- Да .- потвърди той ,  оглеждайки ме от горе до долу . – Исках да се уверя , че си добре – усмихна се той , долових нежния тон с който говореше , изглеждаше толкова необяснимо величествен .
Аз замълчах защото все още незнаех какво да кажа ,бях доста объркана , замислих се за това , че полицайте незнаеха как съм се измъкнала от горящата кола преди тя да се взриви и сега открих отговора .
-    Благодаря ! – плахо казах аз .
-    Пак заповядай . – И докато се усетя той беше изчезнал .
-    Почакай , не ми каза името си . – но думите ми откекнаха в тишината без отговор .
Аз останах замислена в тъмнината , чудейки се кой ли бе тайнствения непознат .