Не е лошо.

Търся снимки, подобни на тази:

http://www.beu.bg/images/4/b9a20d4072e4 … e383de.jpg

Благодаря предварително.

Благодаря ви за интереса

• - Добро утро.. - каза той сънено, и не бях убедена, че ме е видял въобще.
  Зарови глава в хладилника, както всяка сутрин, за да потърси нещо за хапване.
  - Добре да е. - казах и погледнах часовника.
  - О, господи.. Закъснявам. - часът беше 07:00. Набързо се облякох.
  Щях да взема такси до църквата, а пред нея щеше да ме чака Брит, за да влезем заедно.

  Стоях нервно в таксито и се притесних, че стегнатия кок не ми стоеше добре, или се е раздърпал. Лекият грим, който нанесох, също не беше доизкусурен, защото го намацах в последния момент. Но изглеждах добре.
  Имах чувството, че сълзите всеки момент ще закапят. Сдържах се.
  Отдалеч видях силуета на Брит.
  - Тооолкова съжалявам! - каза тя и ме прегърна.
  - Но.. защо? - недоумявах.
  - Ами, все пак ти е бившия ти..
  - Зарежи. Да не изпадаме в подробности. - отрязах я.
  В църквата беше пълно с хора, оплакваха Адам. Ковчегът му още не бе затворен, и не бяхме тръгнали към централните гробища. Страхувах се да се приближа. Всички познати се бяха струпали около него, а аз стоях като попарена и не желаех да се приближавам. Но пък Ерик, противния приятел на Адам се приближи.
  - Ти си виновна.. Да знаеш само колко пи той заради теб. А преди да се напие толкова много ми каза, че би дал всичко, за да сте отново заедно. - погледна ме злокобно.
  - Да беше помислил преди да спи с Джеси. - озъбих се.
  - От сега нататък си мое гадже. Като не с него - ще ходиш с мен. Обещавам да ти струва скъпо. - изсъска той и ме бутна, за да отиде при майката на Адам, която се дереше отсреща.
  Не издържах.
  Мразех погребенията.. Всъщност, кой ги обича? Излязох в градината на църквата и се задъхах. Хванах се за един парапет и се надвесих надолу. Исках да си поема въздух. Стана ми зле. Гадже, с него?! Никога..
  - Кейла, добре ли си? - Брит се затече при мен.

"Коледа в белезници"
Правят се на гаджета, но после се влюбват - мисля, че това търсиш. Гледай го, хубав е.  

И двете.

Аватара, ранга, подписа ..  

И двата.

Ще вечерям.

Обичам моментите на отчаяние,
когато ми е криво, и не знам защо.
Обичам моментното опиянение,
от гледката в една точка по широкото стъкло.

Не знам защо, но мисля си,
гледайки в тавана през нощта -
за мене някой мисли ли,
или завинаги оставам си сама?

Дублира се с предишни мои творения, но се надявам да го харесате.

Отиваш горе на съобщения, избираш потребителя и ти излиза чата към него. Към опциите трябва да има "Изтриване на разговора".

• Бях убеден, че всичко между нас щеше да се нареди и ще сме щастливи.
  Тя излезе усмихната, но нищо не спомена. До някаква степен намирах и тъга в погледа и. Взе си душ. Косата и беше чуплива, дори когато беше мокра. Когато обуваше сандалите си, за да излезе, телефонът и пак иззвъня. Започна да разговаря радостно, но на български - и нищо не разбрах, колкото и нащрек да бях..
  На вратата се позвъня, когато тя я отвори. Беше полицията и носеше багажа и.
  - Благодаря, днес щях да си го взема. - каза тя.
  - Няма за какво, бившият Ви приятел има дълго досие, няма да се измъкне безнаказано.
  Олекна и. Мария остави багажа си и излезе без да каже нито че излиза, или да се обърне към мен.
  Хвана ме скуката и излязох да покарам колело, стигнах до плажа. Бях напълно забравил за барчето в последните дни.
  Плахо пристъпих. Очаквах да съм уволнен и от тук. Видях вледенения поглед на началника, и сам се досетих, че нямам място там. Така да бъде... тръгнах.
  Мария се обади тогава.
  - Да се видим в южния парк?
  - Добре, идвам. - набързо затворих и отпраших с велосипеда.
  Не бях карал само няколко дни, и този спорт бе започнал да ми липсва. Превключих скоростта и направо летях към парка. Когато го наближих, видях, че има нещо нередно. Мария ме чакаше седнала на една пейка, а изражението и не бе никак хубаво.
  Пакирах набързо и отидох при нея. Тя се изправи, когато ме видя. Подаде ми един плик, а сълзите и покапаха.
  Пуснах ръката и, а тя разстроена си тръгна тичайки. Погледнах плика и го отворих.

  Естебан,
  Сега трябва да те оставя. Връщам се да живея в България. Знам, че решението ми ще те шокира, но имам хубаво предложение за университет. Родил ми се е племенник преди няколко часа, а и мама иска да съм вече у дома. Насрочила съм си билет за утре, до тогава оставам в хотел. Ще уча в София, в Медицинския университет. Домъчня ми за родината. Искам да съм до близките си. Семейството ми е едно - изгубя ли го, няма връщане. Докато любовта - винаги има следваща. Ще продължа без теб, Естебан, нищо, че сърцето ми се къса отвътре. На теб ти е мечта да учиш тук, затова не искам да развалям живота ти. Повярвай ми, всеки трябва да поеме по своя път. Но ако някога си спомниш за мен, знай, че те обичам.
  Сбогом.

  Бях толкова разочарован, че дори не исках да поддържаме връзка, когато тя замине. Тъкмо си мислех, че винаги ще бъдем заедно.
  Прибрах се сам до апартамента, тя бе взела багажа си. Можех да я настигна до летището, но вече нямах желание да се боря.

  Нямах и близък приятел наблизо. Нямах търпение Том да излезе на свобода - вкараха го в пандиза за 2 месеца за тарикатската проява с бомбата.
  Междувременно стария ми работодател изрева да се върна на работа при него, нямало персонал. Не се съгласих да се върна там, но той обеща да увеличи двойно заплатата и плюс това да мога да си вземам колкото искам плодове за вкъщи от пазара. Зарадвах се и не се поколебах, този път.

  И така, останах сам в слънчевата Флорида. Продължих да живея сам, събуждах се сам - карах колело сам, и нямах Мария.
  Да се събудиш сам .. без да има за кого да се будиш въобще, сега го усетих...

- Благодаря на всички, че имахте търпението да завърша това "подобие" Не съм убедена, че се получи добре, но благодаря