От Unstoppablє

• 

  Заминавахме на море. В големия ван на чичо Бен, аз, мама, татко, той, леля и двамата ми братовчеди - Дорис и нейния брат близнак Травис. И двамата бяха на 16, като мен. Щеше да е голяма забава. Обичах да прекарваме време заедно.
  На 22-ри юли рано в 5 часа сутринта, татко и чичо товареха багажа в колата. Живеехме в Тексас, а тази нощ всички спахме в нашата къща, за да тръгнем заедно сутринта. Това лято щяхме да стигнем до щата Луизиана. Пътуването щеше да е обичайното - мама и леля имаха навика да пеят кънтри, Дорис заспиваше като бебче веднага, щом усетеше, че се носим по шосето. Аз скучаех и се хилех на тъпите вицове, които Травис пускаше. Поне така беше предишната година, когато стигахме до Джорджия. И тази нямаше да е по-различно. Нямах търпение да тръгнем. Заключихме къщата и се натоварихме. Забравих да спомена за кучето Сали, домашният любимец на братовчедите ми.
  Ооо, Луизиана, ние пристигаме!
  (Фонова музика Rascal Flatts - Life is a Highway)
  Нашият микробус отпраши по пустата по това време на деня улица, а аз си закопчах колана. Беше топло, затова отворихме леко и прозорците. Кучето подаде глава навън и изплези език.
  - Татко, би ли усилил плейъра? - попита Дорис чичо.
  - О, любимата ми песен. И още как! - ентусиазирано отговори той и усили.

Не е по реален случай, надявам се да ви хареса и да я продължа.

Здравейте, завърнах се от морето
Заповядайте и некста ^^

• В другата част на затвора, Брус се намираше в стаята за разпити, а друг детектив го разпитваше.
  - Казвай всичко, което знаеш. От къде тя е взела ножчето? Цигарите?
  - Пушеше редовно, казвах и да спре, но тя.. - извъртя нещата той.
  - Не те питам дали е пушила, а как се е добрала до тях? - прекъсна го разпитващият.
  - Не знам. - кротко отговори Брус.
  Знаеше, че ако си признае - ще затворят дупката в ъгъла на килията, и няма да има връзка с външните си хора. Тази дупка беше малко, но той я бе доразровил допълнително, да може да минат цигари или оръжия.
  - Сигурен ли си, Картър/фамилия/? - надвеси се отгоре му полицаят.
  - Казах, че нищо не знам!
  - Да повикам ли колегата, да те притисне до стената?
  В този момент влетя другия детектив, който хич не беше любимец на затворниците. Беше як и груб, искаш, не искаш - говориш.
  - Признавай си бързо, иначе ще правиш компания на приятелката си при мишките. Или я прикриваш, а? Нямаш много време, Картър. Говори! - подкани го той.
  Наистина си беше трудно да се заяждаш с полицай. Брус обаче не се предаде.
  - Заклевам се, не знам. Защо не попитате нея?
  Охранителят, който беше с него първоначално, каза на детектива.
  - Ще остане тук, нали?
  - Да, под пълно наблюдение. Няма да се измъкне. - заплашително заяви детектив Адамс и излезе.
  След него излезе и охраната, Брус остана сам, а ярката светлина осветяваше лицето му изцяло.

  Лиса разказва историята си на детектив Джоунс.
  - ... и не знам как ще се справям от тук нататък. Няма справедливост. Тук ще си и умра, вероятно. Да избягам - дори не мога да повярвам, че го казвам на полицай. Писна ми..
  - Ще разуча нещата. - каза той на излизане.

JLS - Beat Again
Timomatic - Parachute
Leah Labelle - Lolita
There For Tomоrrow - A Little Faster
30 Seconds To Mars - Edge Of The Earth
 

- Пък и ще излезете навън преди вечеря, проверката ще е малко по-дълга от обикновеното. - добави той.
Лиса се упъти, а вътрешно беше изпълнена с омраза. Ходеше бавно към изхода, защото не искаше да се среща с него. Чакай, чакай .. Какво? Напротив - забърза крачка уверено.
„Защо ми е да се страхувам?“. Гледаше постоянно напред, сякаш не зависеше от едрата полицайка, крачеща до нея. Тя дори искаше да и сложи и белезници, защото се задърпа първоначално, но после яда и се смекчи. Уж..
Навън всички затворници чакаха нетърпеливо, пък и всички погледи се събраха към нея. Мократа и коса, както бе излязла от банята и изобщо не изсушила, бе измокрила потника и, но не това зяпаха. Набързо бяха разбрали за цигарите и ножчето, открито при нея. На малка част им се вярваше, че е възможно Лиса да го направи, защото не беше проблемно момиче. Брус я видя, и забеляза, че обезумелите и очи се бяха впили точно в него.
Лиса изчака полицайката да се махне, и нападна Брус. Избута го, сякаш от пътя си, а той прошепна „..не те е срам да пушиш..“, след което се усмихна.
Тя сви ръцете си в юмруци и беше готова да нападне. Първият удар..
Все още не вярваше, че е успяла да го повали на земята. Той можеше да се защитава, но явно не го правеше, само и само да не излезе виновен.
- Ставай! - изкрещя тя срещу него.
Брус се изправи.
- Не се прави на лоша, и без това няма да излезеш от тук скоро.
Вторият удар. Устната му се сцепи.
Брус се предаде, остави се да го довърши жена, която трябваше да го удари 200 пъти, за да бъде полумъртъв. Но Лиса не се предаваше, нищо, че той с един удар можеше да я смаже.
- Все едно гледам кеч между мъж и жена. Брус, какво стоиш като кол? - простоватият Брандън се обади от тълпата.
- Дръж си езика зад зъбите и не ме вбесявай! - Лиса не можеше да повярва, че някога ще посмее да заплаши някого.
По потника на Брус вече имаше кръв, достатъчно, за да се разбере, че е имало побой. Накрая Лиса скочи отгоре му, готова да му нанесе следващия удар. Не беше болезнено, но достатъчно, за да си изпроси наказание.
Потни, мокри, кървави.. Вдигаше се такъв разпален шум покрай тях, че се наложи да дойде охраната.
- Какво става тук?!
Лиса се изправи набързо, а Брус се правеше на жертва, повален на земята. Изглеждаше пребит до смърт, но не бе така.
- Достатъчно за тази вечер, Лиса Дъглас - без вечеря, подземието! - дръпна я охраната.
Бе отведена в наказателната ужасяваща килия под земята. Бе голяма, но тъмна. Наркоманката Роузи редовно изкарваше седмици там, докато се вразумеше /но ставаше по-зла/. Сега там беше празно.
- Е, Дъглас - нямаш компания. О, имаш, да - комари! - заядливо добави жената съпровождаща я.
По-късно дойде разпитващият полицай.
- Е, момиче - как стана това? Признат грях, е половин грях. Признай си как се случи всичко това - ножчето, цигарите, побоят? Толкова ли си озлобена от престоя си тук? - подпита възрастният детектив Джоунс.
- Всичко е несправедливо.. Затваряте си очите за истинския виновник. Брус го направи, той пушеше винаги, когато нямаше охрана. Да ви кажа ли защо винаги връщах скъсан потник?
- .. Най-лесно е като се прехвърли вината на друг, така ли? - изгледа я въпросително той.
Лиса въздъхна, нямаше да е толкова лесно.
- За момента Брус няма да го накажем, но ще разследваме случая. И дано Бог да е с теб! - на излизане каза той.
Детектив Джоунс, който разследваше случаи в затвора, скоро се пенсионираше и отстъпваше поста си на своя син, който щеше да поеме случая с Лиса и Брус.
- Дано .. - отговори тя и погледна към малкото прозорче горе.
В килията беше много тъмно, но от там пак не влизаше светлина. Беше с решетки, но нямаше стъкло. Там понякога влизаха насекоми, жега или студ. Беше задушно, нищо, че пространството бе голямо. Не беше мизерно, но пък и в тъмното можеше ли да видиш? Слънцето леко се подаваше през решетките, и осветяваха точно лицето на Лиса, която седеше на нещо като малка пейка. Но пак беше тъмно!
Тя затвори очи.
Прекрасна градина, щастлива жена с дете на ръце, а до нея нейният съпруг. Те се радват заедно на рожбата си.
- Ако бях свободна, може би щях да съм се омъжила вече, да имам дете.. - каза тя на глас, достатъчен, за да се чуе като ехо.
Явно през малката решетка на вратата бе преминало отвъд, щом чистачката Моли се провикна ядосано.
- Млъкни момиче! Шът, да не съм чула глас!
Единствено можеше да си помечтае наум, или да поплаче без глас. Тогава никой нямаше да разбере за болката и. Приближи се до ниското легло и зарови лице в дебелата му възглавница. Матракът беше корав, но тя не мислеше за това. Не плачеше все още, не можеше да заплаче - трябваше да е силна. Какво още можеше да я сполети, доживотен затвор? Несправедливо?
- Хей, здрасти. - непознат глас се чу иззад решетката на вратата.
Чу се звук от дрънкане на катинар и отключването му. Влезе млад униформен полицай. Лиса не бе чула как бе минал по коридора. Изправи се и го погледна. Когато голямата врата беше отворена, беше малко по-светло, и тя успя да види лицето му. Беше красив.
- От днес разследвам случая ти, Райън Джоунс.
Значи това беше синът на старият детектив..

Тази част е по-дълга, защото ще отсъствам за седмица. Следващата част очаквайте след 11-ти август.   

Започвам да си променям мнението за сериала, и може да се каже, че ми харесва.
Като герой, може би защото е извратеняк, ми харесва Травис

• Четиримата охраняващи, които щяха да отключат общата килия почти бяха отворили вратата, за да влязат и обърнат всичко наопаки, но ги викнаха извънредно. Изглежда бяха намерили мобилен телефон при някой. Това забави действията. Чак на следващия ден преди вечеря щяха да дойдат.
  Всеки ден в затвора беше различен, режимът не беше еднакъв. На следващия ден портът беше следобед, след него къпане, после вечеря. Храната в затвора не беше чак толкова зле, но преобладаваше с излишък на месо. Явно управляващите не искаха затворниците да излязат от форма, да надебелеят и да станат шампиони тежка категория по кеч. Лиса си представи Брус дебел, със същите мускули, и малко повече мазнини. Щеше да се налага да идват по 4-5 полицая да го мъкнат из коридорите. Правеше си смях наум, и си се хилеше - Брус я гледаше, но не знаеше, че всъщност си има причина този нейн смях. До края на деня скучаеха в килията, Брус постоянно си пушеше, а тя гледаше в една точка.
  На следващия ден първо отидоха на закуска, препечени филийки със сирене и свежи плодове за след закуска. После се прибираха в килията, а времето отлетя /макар и бавно/, и дойде време за обяд. Затворниците обядваха някаква лека супа. Да, хранеха ги леко - както в детската градина.
  Защо да обяснявам как е минало времето до следобед, като нищо интересно няма до тогава?
  За следобедна закуска всеки си взе кроасан и излязоха за спорт навън. Канеше се да вали, тъмни облаци покриха района към затвора и отвън. Беше достатъчно тъмно за 16:20. Не успя да завали.
  Имаха спортна треньорка, която нахъсваше всички да станат и да спортуват, това им беше единственото развлечение.
  - Хайде, Беки - тичай! Не спирай и не се вайкай! - насърчаваше тя пълничкото момиче, което не изявяваше особено желание да се пораздвижи.
  Спортът този ден беше 3 часа. Когато това време измина, всички отидоха до килиите си, за да си вземат хавлии и дрехи, и да се отправят към банята.

  Лиса отиде до килията си, за да вземе хавлия и нови дрехи. Брус тогава излизаше.
  „Той влезе там преди 10 минути, странно.“ - помисли си тя. Когато влезе в своята баня и топлата вода удари по кожата и, тя почувства облекчение, но не и беше спокойно. Облече се, и излезе. Полицай чакаше в коридора.
  - Лиса Дъглас? Претърсихме килиите по време на спортните занятия.
  С нервни крачки, Лиса бе отведена в килията. Друг полицай държеше в ръцете си кутия с цигари и ножче.
  - Намерихме го под твоето легло.
  „Ще видиш, Брус..“ - помисли си тя.
  - След вечеря те местим в наказателната килия в подземния етаж. - отцепи строго полицаят.

Щеше да звучи по-добре от неутрален разказвач. Някак си не е подходящо „И умрях..“, тя няма как да знае, че е умряла.
Но е добро

Оййй   Некст! 8-|
Става доста интересно.

• Когато чуеш бягство, се сещаш или за лудницата, или за затвора.
  Но лудницата също е вид затвор, а и затворът е вид лудница. Рано или късно откачаш, затворен между четири стени в едно подземие, а хората, с които делиш килията са престъпници.. Но свикваш да гледаш физиономиите им, защото скоро няма да се отървеш..

  Беше в затвора от четири години. От 3 месеца, досега - Лиса делеше килията в мрачния затвор с един индивид. Наркотрафикант (Брус) с добре поддържано тяло, хванат точно на границата. Не говореше с него, защото просто не можеше да се води нормален разговор. Бе свикнала да стои сама. Затворът бе смесен - мъже и жени заедно. Затова си беше опасно..
  Лиса беше там несправедливо. Грубо недоразумение отне свободата и, малко преди да завърши училище. Родителите и бяха разведени, баща и бе алкохолик. Нахълтвайки в дома им, докато майка им я няма - той убива Роуз, по-малката сестра. Получава се така, че без да иска, Лиса оставя свои отпечатъци върху ножа, забит в корема на сестра си. И всичко води до нея.. Отпечатъци от нейните обувки, от нож - а съседите не чули нищо..
  Вече на 23 години, Лиса бе свикнала да живее сред престъпници, обезнадеждена, че някога ще излезе.

  10.08.2009.
  Лиса се събуди на пода, дрехите и бяха разкъсани, а "съквартирантът" спеше. Брус отново се бе гаврил с нея, миналата вечер. Кошмар. Охраната през нощта я нямаше.. Затова Брус си позволяваше да прави каквото си поиска. Нито може да потърсиш помощ, нито да избягаш.. А ако се оплачеш на полицай - зле.
  - Само да изляза от тук. - каза си тя, и се изправи.
  - Охрана, може ли нови дрехи? - тя се приближи до малкото прозорче с решетка на вратата, и подаде старите.
  Вратите бяха плътни, и нищо не се виждаше отвън, нито вътре.
  - По дяволите, къде си я закачила тази блуза.. - въздъхна полицаят, разглеждайки подробно.
  Лиса взе новите си дрехи и си помисли как няма търпение да преместят този психар някъде другаде. Но можеше ли да говори?

* Малко тежко се получи, но се надявам да има интерес.

Jai Alexander & Sаrah - The Legеnd