Благодаря на всички !   

Аз лично имам дълги нокти.. Старая се да ги оставям поне една седмица в месеца, без да имам лак, но колкото и противоречиво да е, когато съм без лак ноктите ми се чупят, разслояват и ъгълчетата почват да се чупят и стват мале-мила.. Почти на всеки две седмици използвам комплектчето си за маникюр ( в което има всичко) и така ги поддържам чисти и здрави. А относно пожълтяването използвам полиращи пили в 3 стъпки.. От тях жълтия слой пада като люспа..

Нели 

Десет. 

Лудите в действиее... 

Аватара ..

пудра, за да прикрия лъщенето и спирала, защото имам големи очи и обичам да ги подчертавам... Много рядко си слагам и молив, но това става веднъж седмично     

Днес бе ден като всички останали – последните слънчеви лъчи се бяха скрили зад гъстите облаци, вещаещи поредния снеговалеж, а хората бяха все така превъзбудени от настъпващата Коледа. Всички се надяваха на това, че на този ден чудесата се случват на всички.
Той отиваше с бавна крачка към работното си място – ъгъла на двете най-големи улици в града, където хората бяха най-щедри. За пореден ден той вървеше усмихнат към своето кътче, което освен работно място, понякога се превръщаше и в негов дом. Когато стигна до там, той остави шапката си на земята, рискувайки отново да премръзне от студ, но въпреки това не обръщаше голямо внимание на ледените тръпки, които минаваха през цялото му тяло. Постла одеалото, дадено му от една мила жена преди няколко дни и седна. Извади табелката, която си беше написал преди доста време, която не беше сменял никога „Усмивките са безплатни” . Той застана в сянката на голямата витрина на поредния скъп магазин и просто се усмихваше на минаващите. До обяд беше събрал едва няколко монети, с  които се надяваше че ще му дадат хляб в някой по- западнал магазин. По незнайни обстоятелства, момчето на другия ъгъл, което също събираше пари като свиреше на китара, беше събрало много повече пари от него, а той видно не беше толкова изостанал с парите. Той просто събираше пари, за да си купи поредната „бяла отрова” или да направи „партия” с някой друг в неговото положение.
Вече се смрачаваше, а той все оше седеше там – на своето местенце. Той нямаше семейство. Всъщност имаше една дъщеря, която не беше виждал от години. След като съпругата му почина от неочаквана смърт, тя изпадна в депресия – тогава беше само на 12. От тогава тя изчезна от дома, а в своята мъка бащата беше изпаднал в тягостното ежедневие, загуби работата си и после се наложи да ипотекира имота си... След това остана на улицата и така и не намери дъщеря си. Всички предполагаха, че е умряла от глад или от студ. От една страна той тъгуваше за нея и всеки ден с мъка се сещаше за случилото се, но от друга се радваше, че сега тя не е тук с него и не се налага да търпи упреците на някои граждани и да знае, че няма топъл и уютен дом, в който да се прибере. Той вече беше свикнал със самотата. Беше в големия и претъпкан с хора град, но въпреки това се чувстваше самотен. Вече беше 6 часа следобяд и той се беше отчаял от скучния „работен” ден, но въпреки това не свали усмивката от лицето си.
Продължаваше да стой там, по простата причина, че нямаше къде да отиде. Леко се унесе в съня си и чу как по едно време някой се приближава към него. Поредните наркомани. Те минаха покрай него ритнаха го и му взеха и малкото пари, които беше събрал. Той леко се приви от ритника, който получи. Тогава чу един мек и раздразнен глас, който викаше към хулиганите. Гласа се приближи и му каза:
- Как сте господине, добре ли сте? Гласа и беше топъл и жизнен. От болката, която изпита той стоеше със затворени очи и когато ги отвори, той видя едно къдрокосо момиче. Косата и беше медено червена и луничките по бузите й я правеха да изглежда като фея. Тя му се усмихна и предложи да му купи нещо.
-Твоята усмивка е единственото, което ще ме стопли в тази вечер! – каза той, но тя въпреки това отиде до близкото заведение и му взе един горещ чай. Заедно отидоха на една пейка и едва тогава, под светлините не големия град, той забеляза колко много това момиче прилича на погубената му дъщеря. Същата светла кожа, същите ярко червени устни и изумрудено зелените очи. Той се стъписа. Момичето забеляза, че се случва нещо и го попита дали всичко е наред.
-Как се казваш, ангел мой?
-Ана. –отговори топло тя. Гласа и беше също толкова меден, както и цялото й излъчване. Знаете ли колко ми напомняте на моята майка. Тя има същите меки и нежни ръце както и вие. Същите толкова червени бузи и усмивката. Усмивката ви, също както на нея, не слиза от лицето ви. Много бих желала да ви срещна с нея!
-Едва ли ще иска в дома си такъв раздърпан и изнемогнал човек. Не съм за пред хора.
-Но моля ви елате – повтори тя. Пред ангелския и глас той не се сдържа и тръгнаха заедно към дома на момичето.
-Вървяха известно време и когато стигнаха, от прозореца той видя една жена, която беше застанала до елхата и слагаше последните играчки. Косата и беше руса, много руса и много къдрава. Също както на момиченцето. Тя го повика да влезне и от вратата извика на майка си, която със същия меден глас отвърна, че идва.
Тя се появи на вратата и остана стъписана. Никога не би забравила тези очи. Колкото и време да беше минало, тези стъклени очи никога нямаше да забрави. Очите, които я гледаха всеки ден, докато.. Да, това беше той. Тя беше сигурна
Той от своя страна със широко отворени очи гледапе разбушувалите се къдрици, онези къдрици, които никога не се събираха в леглото и винаги имаше по няколко кичура извън пределите не леглото. Същите къдрици, руси, много руси. Толкова руси, че бяха се запаметили в главата му завинаги. Никога не би забравил тези къдрици. Не ги беше виждал от онзи ден, в който... Да, това беше тя. Сигурен беше.
Двамата едновременно пророниха по една сълза и върнаха усмивките на лицето си. Тя се затича към него, като по пътя събори няколко вази и от шума мъжът й слезна бързо. Когато видя гледката долу, той остана на място. Те стояха прегърнати, толкова силно, че ръцете на непознатия за него, бяха придобили синкав оттенък. Приликата беше поразителна. Тогава той разбра. Това беше той. Мъжът от снимката до леглото на Мари. Бащата на Мари. Той залитна леко, но се задържа. След еуфорията, всички отидоха в гостната и цяла вечер, та чак до другата говореха без дори за секунда да млъкнат. Може би имаше само една минута, в която всички замълчаха. Минутата, в която Мари си спомни за майка си.
„Продавача на усмивки” се сдоби със семейство, но въпреки това, всеки ден той ходеше отново там – при своят доскорошен дом, където беше оставил нова табела. „ Усмихвайте се, Господ вижда! „

Любов. Любов към другите. Любов към смейството. Любов към приятелите. Любов към себе си. Това е - любов съм себе си. Любовта към собствената ти особа - самолюбие. Самолюбието е егоизъм. Егоизмът е грях. Грешник ли съм? Нали любовта е изкуство, свято нещо.. Тогава защо егоизма е грях?.. Наи пак обичаш.. Обичаш себе си.. Искрена и лична любов. Обичаш се. Живееш със себе си. Спиш със себе си. Мислиш само за себе си. Самолюбие... Егоизъм...Грях... Дяволско творение или божествено чувство.. Какво е искрената любов? Тя съществува ли.. Съществува под формата на самовлюбеност.. Самолюбието е нещо истинско. Егоизма е грях. Обичай другите така както обичаш себе си... Или обичай себе си така както обичаш другите.. Истинската любов е любовта към себе си.. Истинска любов - божествено.. Самолюбие - егоизъм..Егоизъм - грях.. И все пак какво е самолюбието - грях или нещо истинско..

Нелз, Нелсън, Нелчо и от време да време Барби и Бонбон

Здравейте на всички! Искам да помоля ако някой има снимка или линк на снимка със съобщение от -А ( малки сладки лъжкини ) да го постне тук.. Благодаря предварително

Нели - означава светлина ( от англ. )