- И да, явно точно това крои.. - отговорих.
Сбогувахме се и влязох у дома.
Не знам дали тук е момента да спомена, че бях влюбена в Дейвид, но той едва ли имаше същите чувства към мен. Не беше от най-мускулестите мъже, но имаше чувство за хумор и се чувствах добре, когато бях с него. Беше истински. Може би Тайлър беше по-привлекателен, но аз исках Дейв. Доста добре криех чувствата си, и може би никога нямаше да му го кажа.
Но не затова мислех в момента.. Нима подлата лъжа за незаконността е щяла да помогне на Тайлър, за да получи всичко? Нямаше да си тръгна от тук.
Прегледах документа, и копието, доказващи, че тук може да се живее или строи. Имах пълното право да живея на това място.

Следващия ден нямах търпение да дойде Тайлър, и да оправим нещата. Най-сетне дойде към два следобед. О, Господи - защо ми го причинява?! Беше без риза, направо щях да си падна. Но въпреки плочките му, които ми бяха слабост, събрах смелост да викна срещу него.
- Какво искате да постегнете с лъжите си? - бутнах листа в лицето му.
- Добре, госпожице. Земята е ваша, но не можете да оправдаете заемите, които имате.
- Да, за това знам още от нашите. Казвали са ми, че дължим около петдесет хиляди за поддръжка, но това е различно от това, което ми казахте вчера.
- И все пак искам да купя земята. - не отстъпи той.
- Няма да стане. Не мърдам от тук! - тропнах с крак.
- Искам тази земя, както желаете. - отвърна ми той и поведе коня си към обора.
Тръгнах след него, за да видя какво ще търси там. Върза го в конюшнята близо до моя.
- Какво правите? - попитах настойчиво.
- Това е новият дом на Джаред. Конят ми.
Той тръгна към къщата отново, а аз не се отлепих от него. Мина под навеса на верандата и дръпна дръжката на бравата.
- Какво правите?! Каква е тази наглост? - побеснях.
- Искате да се изнесете или не - аз ще живея тук. Нанасям се.
- Но, нямам втора спалня за вас. - отговорих му, за да се откаже и да се махне.
Уви, стана по-лошо.
- О, значи трябва да се оженим, за да делим едно легло. Какво ще кажете?
Помислих, че се шегува.
- Приемам. - на шега му отговорих.
Той изглежда беше сериозен. Не очакваше да му отговоря с „да“, но беше доволен.
- Остават два дни до щастливия ти ден.. Ще ти изпратя рокля, всичко.. След сватбата се нанасям официално. - завърши той и замина пеша.
„Как може да е толкова нахален?! О, Господи..“ - помислих си наум.

Wjо wamts to b aloe?   - Who wants to be alone?

Lady Gaga - Applаuse

Пълен смях

Харесва ми.

Честит рожден ден и от мен!   Всичко най-хубаво! (^)

Некст, некст

• 3-часовия съдебен процес протича бавно и подтискащо.

  „И така, Дами и Господа, всички да станат. Съдията влиза.“
  ...
  Всичко се обсъжда подробно, но завършва с добър край.
  „Съдебното решение е взето. Разглеждаме случай отпреди четири години. Лиса Дъглас, обвинена по случая с убийството на сестра си, с присъда от 14 години, от които излежани 4, е оневинена. Според доказателствата на полицията и показанията на нейния адвокат, Дъглас може да бъде освободена до 2 дни. Закривам съдебното заседание.“ - тропна съдията.
  - О, миличка. Толкова съжалявам! Надявам се да ми простиш! - плачеше и прегръщаше дъщеря си Барбара Дъглас.
  - Мамо, стига толкова сълзи. Свободна съм. Ще мина през затвора и ще взема вещите си, ще ме изчакаш отвън. После отиваме да се почерпим в любимото ни заведение, нали?
  Лиса остави майка си и отиде при Райън.
  - Благодаря ти. Нямаше да успея без теб. Благодаря за всичко, което направи.
  - Важното е, че успяхме. Казах ти, че ще си струва.
  Лиса се усмихна и потеглиха за последно към затвора.
  - Ще си взема всички вещи. Четка за зъби, за коса, всичко. Искам да съм сигурна, че всичко е разчистено, когато си отида.
  - Няма проблем, ще отида аз.
  - Не, мога и сама. - спокойно отвърна тя, и слезе.
  Събра личните си вещи, които имаше. Бяха малко, и не си струваше да се връща. (Наистина не си струваше..) Погледна образа си в огледалото, а зад себе си съзря и Брус.
  - Скъпа, няма да избягаш от мен, дори и когато си свободна.
  - Не ти ли писна да ме тормозиш постоянно?
  - Излизане от затвора може и да има, бягство от Брус - не. - самоуверено я гледаше той.
  - Нещастник, пусни ме. Полицай!! - дръпна се тя, след като той хвана ръката и и извика за помощ. - Ти си психопат, не ме докосвай..
  Чуваха се стъпки от кубинки на полицай по коридора за баните, където бяха двамата.
  - Казах ти, че бягство от мен няма да има! - повтори той.
  Хвана я за косата и развърза кока и по най-бързия начин, след което я блъсна по лице срещу едно от огледалата над мивките. Голямото огледало се разчупи на парчета и падна по бързо от светлината, а Лиса се строполи върху стъклата безжизнена. Цялото и лице бе потънало в кръв и обезобразено. Полицаят вече тичаше, чул звука от чупещо се огледало. Когато застана на прага, той видя ужасяващата картина, разкриваща се пред него.

  Не знаем колко съсипан беше Райън Джоунс, и колко още години получи Брус за убийството, но оттогава се смята, че духът на починалата Лиса Дъглас броди из целия затвор, в търсене на отмъщение..

  - КРАЙ

Имах доста идеи за завършек, но избрах тази. Краят, нито самата история беше нещо особено, но се надявам да ви хареса.
Благодаря!   (f) 

Сънувам вече 2 или 3 пъти, че се събираме с приятели вкъщи и чакаме от 22 часа до 00:00 да пуснат чалга рубриката по радиото и се разбиваме от танци.
Какво яде последно?

• - Хей, хей! Успокойте се, деца.. - обади се чичо отпред.
  Вече нямах търпение да пристигнем в Батън Руж, столицата на Луизиана. През цялото пътуване не се случи нищо интересно, освен, че се наслушах на тъпи вицове, като например:
  „Един вълк паднал и се смял докрай.“
  или например любимото ми:
  „Вчера разговарях с едно гениално дебело куче..“.

  - Шарлът, Шар! Събуди се! - разклати ме Дорис.
  Събудих се и изгледах всичко като тресната. Беше тъмно, а ние стояхме пред леко осветена къща за гости.
  - Пристигнахме! - съобщи ми Травис, правейки отегчена физиономия, как не мога да схвана къде сме.
  Възрастните ги нямаше, разговаряха с хазяите, а ние с Дорис и Травис кротувахме във вана. О, мама дойде.. Докато стоварваха багажа, с братовчедите ми се настанихме. Ние тримата в една стая на отделни легла, мама и татко в друга, чичо и леля - в трета. Леглата бяха застлани с меки одеяла, и веднага се сетих за последния си лагер. Беше истински ужас, стаите бяха също толкова тесни и нямаше телевизор. Тук също нямаше. Поне имаше топла вода, влязох да се изкъпя първо. Когато се облякох в банята и се върнах в стаята, Травис и Дорис ги нямаше. Сушех си косата, когато Дорис влезе.
  - Шар, долу има нещо като Бистро, идвай за вечеря. Чакаме те.
  - Момент, колко е часът?
  - Девет, а ако не побързаш ще стане 10, и баща ти ще се ядоса.
  - Добре, добре. Идвам. - отговорих.
  Бях изгубила пълна представа за времето.

• На следващия ден.
  - Нямам време да търся госпожата за ключ, ще давам по грубия начин. - каза си Райън Джоунс и разби вратата на къщата, където до преди четири години семейство Дъглас живееше.
  По пода още имаше засъхнала кръв, от доста време беше необитаемо. Сложи ръкавиците си и веднага вдигна някакво калъфче, а после прибра в найлонов плик. Райън не влезе вътре, а само стоеше на прага и наблюдаваше обстановката. Имаше много прах.
  Въпреки праха по пода, все още имаше отпечатъци от подметки. След прага също имаше наблизо една, която можеше да се разгледа без да влиза полицай вътре. Набра колега.
  - Адамс, трябва ми помощта ти. Май имаме веществени доказателства.

  По-късно се изясняват отпечатъците в залата за отпечатъци.
  - Бащата е стъпвал, явно. Стъпките съответстват на човек с ЕГН 6302******. Да видим калъфа. Изглежда като за нож. Хм.. - говореше Адамс разглеждайки чрез компютърна програма.
  - Човекът с това ЕГН е същият, който се е самоубил преди няколко дни. Намерих го в регистъра. - добави Джоунс от другата страна.
  - А проба от кръвта ще вземете ли? - попита единият биолог, който стоеше в края на стаята.
  Полицаите се спогледаха.
  - Не мисля, че ще има нещо интересно, но все пак добре. - отговори първо Адамс.
  Взеха проба и от нея, но както се предположи, нямаше развитие. Нямаше на кого друг да е кръвта, освен тази на момичето.
  Телефонът на детектив Адамс звънна.
  - Къщата ми е обрана, обрали са ме. - нервно ревеше от другата страна майката на Лиса.
  - Госпожо, успокойте се. Вратата е разбита от полицията, ще ни извините, но правим сложни проучвания в момента.
  - Ще ми платите вратата тогава! - след което затвори.
  Същата сутрин, Брус бе отведен отново в подземието, защото се освободило едно място. Бяха внесени доста легна в голямата килия, бяха 3-ма мъже, всеки провинен.
  - Лиса, нещо виждам, че свободата те чака? - подтикна дебеличката жена на Лиса, отваряйки и килията, за да отиде за обяд.
  - Май дочух, че делото щяло да е след седмица. - добави тя.
  Лиса не можа да сдържи усмивката си и се упъти към стола.