Сигурно е така.
Обаче както е тръгнало,българските тийнейджъри да губят девствеността си на по 13-14 години,ако разликата им е 10 години,ще го съдят човека за педофилия..

Не.

Има ли хора които да го гледат?
А и харесва ли ви,като сюжет,мислите ли,че е поредния бозав сериал за вампири след излъчването на "Здрач" ?
А да и,знаете ли дали ще се пуска въобще по българската телевизия?

Сигурно догодина.

Случва ми се,често някой да ми направи впечатление и винаги заговарям въпросния човек,не чакам друга възможност защото може и никога да не го видя отново,но това определено НЕ Е  любов от пръв поглед. С:

Skins.
Само,че е сериал. С:

На същото мнение съм С:

Зле.

Привет мадами,
имам едно питане.
Искам да боядисам косата си в розово,но трайно (не като боите от На Тъмно и Метъл Хевън,които падат след 2-3 измивания),та питането ми е къде в София има салон в който могат да направят косата ми добре и горе-долу каква би била цената?

Благодаря предварително. С:

Не мисля,че ние сме тези които да ти кажем,посъветвай се с лекаря ти.

Част Трета

-Саня,нямаш спирачки. -изсмя се Алекзандър. -Седях там с Джош и Рон,когато.. -Алекзандър не успя да се доизкаже,защото телефонът на Саня звънна.
-Извинявай. Ало,кажи мамо? -и в този момент мозъкът на Саня се обади. Не трябваше да и вдига. Предполагаше се ,че тя бе на училище в момента.
-Саня,къде си в момента? -майка и звучеше строго.
-Ъ... В училище? -каза тя.
-Нима? Защото госпожата ти по Испански ми се обади да ми каже ,че те няма. Теб и Алекзандър. Това е наистина странно. -ясно. майка и беше разбрала. Саня нямаше на къде да бяга.
-Довечера ще поговорим сериозно,млада госпожице. -каза тя и затвори.
-Какво? -попита я Алекзандър.
-Познай от три пъти!  Класната се е обадила на майка ми да и каже,че НАС ни няма. -Саня внимателно наблюдаваше изражението му. Изведнъж устните му се разтеглиха в широка усмивка,след което избухна в смях.
-Знаех си! -едва говореше. -Знаех си,знаех си! - Алекзандър се заливаше от смях,а покрай него и смехът му,Саня също започна да се смее.
-Ти си ужасен,знаеш ли? -каза тя през смях.
-Да. -потвърди Алек.
-Какво ще правим сега? -попита Саня.
-Ами,аз трябва да вървя,имам среща. -каза той. Саня се опули.
-Среща? С кого? -тя бе като зашлевена с мокър парцал. Алекзандър не излизаше по срещи.
-Аха. момичето е красиво и разбира от музика. Хвана ми окото. -Саня все още бе в шок.
-Е,ами супер тогава. Аз ще тръгвам към нас,нашите ги няма.
-Ами добре.
-Окей и да ми разкажеш как е минало!
-Разбира се. -Алекзандър се изправи и пое в обратната посока.
Саня остана да се наслаждава на това място,още малко,но това не променяше факта как се чувстваше.
Реши,че "малкото време" вече е изтекло и е време да тръгва,не че имаше къде да ходи по спешност,но все пак.
Изправи се,все раницата си и тръгна. По пътя,още преди напълно да излезе от полето,тя отново забеляза сивият силует. Тъй като точно преди "Луис Адамс" деветнадесет имаше  парк,който се  използваше за определени цели,ако ме разбирате. Саня спря накрая на парка и се провикна.
-По дяволите! Спри да вървиш след мен! -тя се обърна,но не видя никого. -Знам,че си там! Излизай! -тя направи пълен кръг около себе си,но не видя никого.
-Хм,добре..Щом така искаш. -подмрънкна си Саня,след което със съвсем бавна и безшумна крачка се приближи до най-близките храсти и бързо ги разтвори,но там нямаше ни шум,ни дявол.
По същия начин се приближи до следващият храст. Приготви се да разтвори и неговите клони,когато от другата страна нещо се размърда.
Саня скочи към него и разтвори клоните.  Очите и се разшириха и тя се ококори.
-Защо ме следиш? -попита ядосано тя.
Той дишаше тежко,едва ли можеше да говори,при положение,че половината му уста....я нямаше!?
-Ти,красива. Аз,харесва. -едвам успя да промълви той,продължавайки да диша тежко.
Саня се уплаши,малко,не много,но се уплаши.
-Ти,,какво си ти? -попита тя. Нещото вдигна едната си ръка и я насочи към бузата на Саня.
Момичето побягна пищейки.
Това странно нещо свали ръката си.
-Аз нямаше ям теб.

Част Втора

-Еха! -възкликна тя. -как намери това място?
-Не помниш ли? Тук беше лунапарка,който събориха и само това остана. - така,като се огледаше,човек наистина би съжалил това парче земя.
Навсякъде бе оградено от блокове и високи сгради,които го ограждаха,като в...супник?
-Наистина е тъжно. -призна Саня.
-Аха. -съгласи се приятеля и. След което седна на лека издатина,като малко хълмче.
-Представяш ли си? -подхвана Алекзандът. -Никога не съм си представял,че ще намеря такова място в Манхатън.
-Нито пък аз. -каза тя. -Доста е странно. Имам в предвид ,това,че вече наистина няма такива места. Няма ги пустите полета и гори. Не,че някога ги е имало в Манхатън,де,но все пак..
-Да. А и като си помислиш,че и това място няма да го има след време..
Саня погледна на изток,където се виждаше океанът и далеч,далеч, Лонг Айлъндския залив,който бе тих. А това беше необичайно. Нямаше жива душа.
-Е, -подхвана Алекзандър. -как вървят нещата с...Ти знаеш с кой? -о,Саня определено знаеше за кого говореше той,а така и се искаше да не знае..
-Никак. -промълви тя,толкова тихо,че се съмняваше,че Алекзандър въобще я беше чул.
-Няма значение,Алек,при теб как е? -Саня се опита да отклони темата,но никак не и се получи.
-Напротив. Знаеш,че и ако за последния останал човек няма значение,за мен има. Разкажи ми. -винаги бе казвал това. Алекзандър  бе най-добрият приятел на Саня и навярно я познаваше по-добре от колкото тя би могла да познава себе си,но просто не и се говореше за това.
Черните му очи се стрелнаха към Океана и после се впериха в нейните.
-Просто не ми се говори за това.
-Нали знаеш,че това вреди на теб и знаеш какво ще се случи после? -това беше реторично. Саня отлично знаеше.
Тя бе болна. Не заразно болна,но генетично. Саня имаше проблеми със сърцето си. Ако се развълнуваше прекалено много,тя можеше да умре. Същото щеше да се случи и ако се натъжеше. Лекаря и ,Доктор Шоковски и бе казал,че най-доброто лекарство е да споделя,да споделя каквото и тежеше и за каквото се радваше. И разбира се,Алек знаеше за това.
-Да,да. Ясно ми е. -изнервничи Саня. -Проблема е,че аз не искам да говоря. Не ми тежи,не ми е зле,просто не искам да говоря за това. Тази мисъл дори не ме натъжава. -излъга. Наистина,това не и тежеше,но я натъжаваше много.
Все пак Кайл си бе играл с чувствата и пет месеца,бе претендирал ,че я харесва,а после я заряза и тръгна с друга. Преживяваше го тежко,но нали дишаше,все още,в същност изобщо не го преживяваше. Както и да е. Алекзандър го разбра и не я накара да говори.
-Добре,както искаш. Какво каза майка ти снощи,когато разбра? -Саня отново знаеше за какво говори. Въпреки здравословните си проблеми,Саня пушеше. Знаеше колко вредеше,какви щети и нанасяше това,просто и беше все тая. Така или иначе щеше да умре. Приемаше това напълно нормално !Вече! ,преживяваше го. Но не и онова момче. Та,както и да е. Майка и я спипа с цигара в ръка в едно заведение с приятелка,която също беше с цигара в ръка.
-Първо побесня. -каза Саня. -После и помина,разбра,че просто няма смисъл да ми изнася лекции. Въпреки,че ми говори толкова дълго време,как ще умра,но...
-Не говори така. - каза Алекзандър. -Ти няма да умреш. -звучеше толкова сигурен в това което казва,че за малко и Саня да му повярва.
-От къде си толкова сигурен? -попита Саня. Тя знаеше,един неправилен удар,не знаеше точно как става това,но знаеше,че един такъв удар и беше мъртва.
Саня бе записана в списъка за незабавни трансплантации,което пък означаваше,че би следвало да не чака,но ако не се намереше донор,доброволец или нещо подобно,чието сърце да замести нейното,до година, тогава смъртта щеше да е неизбежна. И тя беше на Ти с този факт.
-Сигурен съм. Повярвай ми,довери ми се. -каза най-добрият и приятел.
Ако бе казал нещо друго,Саня със сигурност щеше да му повярва,но при положение,че не той бе прекарал година местене от болница в болница...не можеше да повярва този път.
Тя тръсна глава.
-Нека сменим темата. -каза той.
-Разкажи ми още веднъж за това което си видял в "Paradise Coffee". -примоли се Саня. Алекзандър и бе разказвал за случката около двадесет и два пъти,но на нея бсе още и харесваше да го слуша отново и отново...
-Саня,не ти ли омръзна от тази история? -попита я Алекзандър.
-Не. -отвърна тя. - Никога.